Български офицери

[bukvite]

ген. Асен Николов Николов е български офицер, генерал-майор, началник на 12-та пехотна дивизия по време на Първата световна война (май 1917 до септември 1918).

Асен Николов е роден на 15 май 1867 г. в Търново. През 1885 г. завършва военното училище, като на 6 септември е произведен в чин подпоручик. През 1900 посещава щаб-офицерски курсове.

Ген. Асен Николов е женен за Милана Стоянова от Русе – сестра на генерал Никола Рибаров. Има двама сина: полковник Илия Николов и Борис Николов. Негова внучка е оперната певица Милкана Николова, която живее и работи във Виена.

Военна служба и кариера:
• 1885 - 3-ти пехотен полк;
• 1886 - Служи във Военното училище;
• 1888 – 1901 - Командир на рота в 3-ти пехотен полк;
• 1908 - Началник на 31-во полково окръжие;
• 1911 - Командир на 19-ти пехотен полк;
• 1912 – 1913 - Командир на 3-та дружина от 34-ти пехотен полк;
• 1913 - Командир на 70-ти пехотен полк;
• 1913 - Началник на 4-та Преславска дивизионна област;
• 1913 – 1915 - Командир на Деветнадесети пехотен шуменски полк;
• 09.1915 - Командир на 1-ва бригада от Шеста пехотна бдинска дивизия;
• 05.1917-09.1918 - Командир на 12-та пехотна дивизия;
• 09.1918 - Командир на 2-ра пехотна дивизия;
• 10.1918-12.1918 - Началник на 4-та Преславска дивизионна област;
• 10.12.1918 - След Първата световна война излиза в запас.

Военни звания:
• Подпоручик (6 декември 1885)
• Поручик (18 юли 1887)
• Капитан (2 август 1891)
• Майор (1903)
• Подполковник (31 декември 1906)
• Полковник (18 май 1913)
• Генерал-майор (15 август 1917)
Награди
Орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 1-ви клас, 4-та степен, 2-ри клас и 4-та степен със знак за отличия;
• Орден "Свети Александър" 4-та степен с мечове по средата, 5-та степен без мечове;
• Орден "За военна заслуга" 5-ти клас на обикновена лента.

Военни кампании:
През Сръбско-българската война (1885) е младши офицер в 3-ти пехотен бдински полк, с който се сражава при Трън, Сливница и Пирот. По време на Балканската война1912 – 1913 г. се сражава при Петра, Караагач, Люлебургаз и Одрин. В Междусъюзническата война от 1913 г. Николов воюва срещу гръцките войски като командир на Седми пехотен полк. През Първата световна война командва Първа бригада от Шеста пехотна Бдинска дивизия, с която превзема Зайчар. Асен Николов се сражава и в Добруджа (1916 – 1917 г.), а от май 1917 г. до септември 1918 г. е началник на Дванадесета пехотна дивизия, с която воюва на Македонския фронт. В края на войната Николов е началник на Втора пехотна Тракийска дивизия, с която се сражава при Велес, Щип, Куманово. До декември 1918 г. той е началник на четвърта Преславска дивизионна област.
Генерал Асен Николов умира през 1928 в София.

[thorn]

В Бойна слава имаше подобна тема.

[bukvite]

На 7 юли 1891г. в София е роден Иван Вариклечков. Български офицер от флота, първият български адмирал. Командващ Българския военноморски флот.

Той е роден на 7 юли 1891г. в гр. София, България. Той е едно от четирите деца на семейството на полковник Петър Вариклечков. Завършва Военното училище в София с артилерийска специалност.

По време на Първата световнавойна служи на немски подводници в Северно море и Атлантическия океан. Създава способ за откриване на противникови подводници. Командир на торпедоносеца „Смели“. След излизането на България от войната превежда френски части през р. Дунав. Награден е с френския Орден „Почетен легион“.

През 1931-1932г. е изпратен на специализация в Германия и стажува в 30 корабни и брегови поделения, щабове и учебни заведения на германския флот.

В периода 1933-1935г. е командир на българския флот. Въвежда на въоръжение български заградителни мини. През 1935г. става флигел-адютант на цар Борис III, на когото е един от любимците, и изпълнява тази длъжност до 1937г., когато отново е назначен за командващ флота. Въоръжава флота с торпедни катери „Люрсен“ и разработва бойните му планове.

На 10 октомври 1939г. се провежда коронен съвет, на който пред царя и министрите адмиралът се противопоставя категорично на плановете България да стане съюзник на Германия. Адмиралът е уволнен и става фермер. Адмирал Вариклечков владее немски, френски, английски и руски език. Свири на цигулка. Женен е за Вилма-Луиза Отто, от която има син Крум. Награден е с над 20 ордени, медали и нагръдни знаци.

След 9 септември 1944г. е арестуван и лежи в лагери и затвор. Пенсията му е спряна. Не търси покровителство въпреки, че е близък роднина на армейския генерал Иван Михайлов. Умира през 1974г. на 83г.

На 7 юли 2011г. във Варна беше открита паметна стена, посветена на контрадмирала Иван Вариклечков. Тя се намира на ул. „Преслав” №16, на сградата на Щаба на флота.

[bukvite]

На 11 юли 1939г. в София умира Стилиян Георгиев Ковачев. Български офицер (генерал от пехотата). От ранна възраст се включва в Ямболски революционен комитет, където помага на Георги Дражев, като се занимава с кореспонденцията на комитета. При избухването на Априлското въстание, четата на Георги Дражев се присъединява към отряда на Иларион Драгостинов и Стоил войвода. При боя, който се води в Сливенския балкан, войводата Георги Дражев е заловен и по-късно, на 29 юни обесен. Младият Стилиян Ковачев обаче, успява да избегне бесилото. По време на Балканската война командва Родопския отряд, а след това - Четвърта българска армия. В началото на Междусъюзническата война за кратко е военен министър в правителството на Стоян Данев (1913).

Той е роден на 26 февруари 1860г. в Ямбол. Първоначалното си образование получава в Ямбол при даскал Атанас Кожухаров, по-късно учи в Сливен при Димитраки Хаджииванов.

След Освобождението, 18-годишният младеж, продължава обучението си, като кара педагогически курсове в Пловдив. По време на следването му е формирана Командата на волноопределяющите се и Стилян Ковачев, след успешно издържания приемен изпит, постъпва там. През ноември 1878г. командата е преместена в София, голяма част от състава ѝ, в това число и той, постъпва в новооткритото Военно училище. Завършва през 1879г., на 10 май е произведен в чин подпоручик и назначен за командир на взвод в 2-а рота на Учебната дружина на Източнорумелийската милиция.

На 9 юли 1881г. е произведен в чин поручик. През този период се включва активно в организирането на т.нар. гимнастически дружества.

През 1882-1883 учи в Николаевската военноинженерна академия в Санкт Петербург, но се разболява и е принуден да се завърне в България. След като се възстановява, през 1883 г. е назначен за командир на 3-та рота в 10-та Хасковска дружина на Източнорумелийската милиция. На 7 март 1884г. е произведен в чин капитан, а през пролетта на 1885г. ротата му е изпратена в Родопите южно от Пазарджик, за да закриля местното българско население от набезите на турски и гръцки банди.

На 7 септември 1885г. със заповед №1 на майор Данаил Николаев Хасковската дружина е разделена на 3 дружини и Ковачев поема командването на 3-та хасковска дружина, което назначение е потвърдено и със заповед №4 на капитан Рачо Петров от 9 септември, като дружината е част от Търново-Сейменския отряд.

По време на Сръбско-българската война (1885) дружината, която командва е прехвърлена от югоизточната граница и участва в боевете при Сливница. Включил се в авангардния отряд при настъплението му към Цариброд (11 ноември) и Пирот (14-15 ноември). За заслуги във войната е награден с Орден „За храброст“ IV степен.

След войната е началник на канцеларията на Военното министерство (1886-1894). На 13 август 1887г. е произведен в чин майор, на 1 януари 1892г. в чин подполковник. В периода 1894-1905 е последователно командир на 9-и пехотен полк, командир на 12-и пехотен полк, командир на 5-а пехотна бригада от 2-ра пехотна дивизия. На 1 януари 1896г. в чин полковник, през 1905г. в чин генерал-майор. В периода от 1905 до 1909г. е командир на 4-а пехотна дивизия, след което до 1912г. командир на 2-а пехотна дивизия. От септември 1912г. командва Родопския отряд.
В началото на Балканската война е командващ на Втора пехотна тракийска дивизия и на Родопския отряд, извършил настъпление по второстепенното направление от Пловдив към Западна Тракия. След успеха на тази операция става командващ на новосформираната Четвърта българска армия, като на този пост провежда успешно отбранителната операция при Булаир и отбива десанта при Шаркьой.

На 1/14 юни 1913г., в навечерието на Междусъюзническата война, генерал Ковачев е назначен за военен министър в новообразуваното правителство на Стоян Данев, но поради напрегнатата ситуация остава на фронта като командващ Четвърта българска армия, а в министерството го замества генерал Кирил Ботев. Поради несъгласие с цар Фердинанд I и започването на Междусъюзническата война, Ковачев е отстранен (28 юни/11 юли) от командването на Четвърта армия и от правителството, а на 27 август преминава в запаса. Друга причина за отстраняването му от командването е обстоятелството, че по време на битката на река Брегалница дава заповед за отстъпление на армията, без позволение от главното командване.

След включването на България в Първата световна война Стилиян Ковачев е мобилизиран в щаба на 2-ра дивизионна област, а от 1916г. е началник на Главното тилово управление на армията. На 15 август 1917г. е произведен в чин генерал-лейтенант.

След войната окончателно се уволнява от армията. На 6 май 1936г. е произведен в чин генерал от пехотата.

[admin]

На 1 май 1859 г. в Русе е роден генерал-лейтенант Никола Рибаров (1859 – 1927). Завършва Военното училище в София (1880). Служи във Видинския укрепен пункт, 24-та и 23-та пехотна дружина. Участва в Сръбско – българската война (1885) и се сражава при Сливница и Пирот. От 1887 до 1907 г. командва последователно 5-и пехотен дунавски, 10-и пехотен родопски, 4-ти пехотен плевенски и 3-ти пехотен бдински полк. През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Акбунар, Чаталджа, Кукуш, Рупел и Горна Джумая. По време на Първата световна война (1915 – 1918) поема командването на 3-та пехотна балканска дивизия в боевете при Страцин, Куманово, Призрен и Лесковац. На 20 май 1917 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а след войната излиза в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 2 клас.

На изображението: Портрет на генерал-лейтенант
Никола Рибаров, худ. Д. Гюдженов

[Ихтамнет]

Никола Иванов е роден на 2 март 1861 г. в Калофер. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877–1878). След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София и завършва в първия випуск през 1879 г.Никола Иванов участва в Съединението. На 9 септември 1885 година е произведен в чин капитан и със заповед №4 от същия ден е назначен за началник щаб на Търново-Сейменския отряд. По време на Сръбско-българската война е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот(14-15 ноември). От 17 ноември 1896 полковник Иванов е временно управляващ Министерството на войната, а от 29 ноември същата година до 30 януари 1899 е военен министър в правителството на Константин Стоилов. икола Иванов е командващ 4-та пехотна преславска (1899–1903) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903–1907). От 1907 г. е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област.

Балкански войни:
По време на Балканската война командваната от него Втора армия получава задачата да атакува Одринската крепост на 5 октомври 1912 г., да неутрализира крепостния гарнизон и да обезпечи действията на българските главни сили на линията Одрин – Лозенград. Настояването му щурмът да стане още в началото на войната обаче не среща подкрепата на началник щаба на действащата армия генерал-майор Иван Фичев и се преминава към обсада на Одрин.Междувременно турците успяват да укрепят позициите си. Ръководената от него комисия с членове генералите Ценов, Вазов, Янков, Степанович, полковниците Кушев, Загорски, Атанасов, подполковник Русев и майор Неделчев, създадена в края на 1912 г., стига до извода, че ненадейно нападение на крепостта е невъзможно, а и провеждането на масиран артилерийски обстрел също не може да гарантира успех. В крайна сметка е съставен боен план с прилагането на ускорена атака на Източния сектор в района на форт Айвазбаба със съседните фортове от Кестенлик до Таштабия.Докато трае дългата обсада, Иванов подготвя частите за успешния щурм на крепостта. Така се стига до март 1913 г., когато генералът повежда своите войници към считаното от много военни специалисти за непревземаемо укрепление. И постига една от най-славните и бляскави военни победи на България.
През Междусъюзническата война (1913) 2-ра армия, която командва той, води тежки битки срещу цялата гръцка армия (16 юни – 17 юли) от Кукуш до Горна Джумая, като на 18 юли е назначен за офицер за поръчки при Главната квартира. Сменен е от командването на 2-ра армия в края на юли 1913 г., а на 7 август 1913 г., след примирието е уволнен от армията.
Генерал от пехотата Никола Иванов умира на 10 септември 1940 г. в София.

[Ихтамнет]

Георги Вазов е роден на 17 януари (5 януари стар стил) 1860 г. в Сопот. Той е 5-то дете в семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова. Той е брат на писателя Иван Вазов, лекаря Кирил Вазов, генерал-лейтенант Владимир Вазов, политика Борис Вазов.През пролетта на 1878 година под ръководството на губернатора на Свищов Найден Геров се провежда конкурс, благодарение на който 10 момчета имат възможност да учат в Одеското юнкерско училище в Русия. Един от десетте щастливци е и Георги Вазов.Завършва обучението си на 1 септември 1880 г. с чин старши портупей юнкер и се завръща в България. В Пловдив Георги Вазов е назначен на 11 декември 1881 г. като субатльор офицер в 1-ва пловдивска дружина. Усърдността и интелигентността на Вазов не остават незабелязани от генерал-губернатора на областта Алеко Богориди и той е назначен за негов трети адютант.В качеството си на източнорумелийски офицер, на 2 ноември 1882 г. подпоручик Вазов заминава за Санкт Петербург, където първоначално учи в Инженерното училище, а от 2 ноември 1883 г. продължава обучението си в младшия клас на Николаевската военна академия.През Сръбско-българската война (1885) Вазов изпълнява различни функции в Пионерната дружина и артилерията. Включва се в авангардния отряд на майор Петко Стоянов и взема участие в боя при Цариброд (12 ноември). Провежда разузнаване в тила на противника, с което пленява противникови войници на (14 ноември). Награден е с орден „За храброст“ IV степен.През 1886 г. е сред ръководителите на проруския преврат, целящ детронацията на княз Александър I Батенберг, а след контрапреврата емигрира в Русия.След размразяването на българо-руските отношения в края на 90-те години, през 1898 г. Георги Вазов е върнат на служба в Българската армия. През 1899 – 1900 г. работи във Военно-инженерната инспекция, след това е командващ 2-ра пионерна дружина (1900 – 1903 г.), началник на инженерните войски (1904 – 1905 г.) и инспектор на инженерните войски (1908 г.).

Балкански войни:
При започването на Балканската война през есента на 1912 г. Георги Вазов е мобилизиран и е назначен за началник на военните съобщения и транспорта. На 22 ноември* става военен губернатор на Лозенград, а от 1 февруари* е началник на Източния сектор при Одрин, който ръководи и по време на настъплението на съюзническите войски два месеца по-късно, при което Одрин е превзет. На неговия участък са превзети първите фортове Айвазбаба, Айджиолу и др. Участва в пленяването на Шукри паша. За участието си във войната генерал Вазов е награден с орден „Св. Александър“ II степен, който му е връчен на 25 юни 1913 г. във военното министерство.

На 12 март 1913 г. в 8 ч. 30 м. след пладне генерал-майор Георги Вазов – началник на българските войски, обсаждащи Одрин в източния сектор издава своята забележителна заповед № 2887 за атака и овладяване фортовете на крепостта. Точка 6 от нея е останала в историята, тя и гласи:
"Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост.
Връщане назад няма!
Противникът трябва да бъде сломен!
Напред ни чакат слава и мир, назад – безчестие и смърт!"
След започването на Междусъюзническата война (1913) Георги Вазов е назначен за министър на войната в правителството на Стоян Данев (11 – 17 юли 1913 г.) и в правителството на Васил Радославов (17 юли-4 септември 1913 г.) и е повишен в генерал-лейтенант. Подава оставката си заради политически различия и се уволнява от армията.
Генерал-лейтенант Георги Вазов умира на 13 август 1934 г. в София.

[Ихтамнет]

Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот и е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. По време на Руско-турската война е изпратен на заточение в Араповския манастир „Св. Неделя“. През 1886г. влиза във Военното училище в София, а след завършването си служи във 2-ри артилирийски полк в Шумен.През 1891 г. е командир на новосформираната в полка планинска полубатарея.По това време се поставя началото на планинската артилерия в българската армия, като за целта са формирани две сборни планински батареи, като едната от които е поверена на поручик Вазов. През 1894 е приведен като старши офицер в батарея от 4-то артилерийско отделение в София. През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк, а през 1900 година Владимир Вазов служи като командир на 1-ва батарея в 4-и артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. В периода 1902 – 1903 г. е командирован в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия, а през 1905 г. завършва курс за обучение по стрелба във Франция. На 17 февруари 1906 г. се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. В началото на 1907 г. заема длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, след което през 1909 г. е преведен за командир на артилерийско отделение в 4–и артилерийски полк, а през есента на 1910 г. е преместен в 5–и артилерийски полк като командир на артилерийско отделение. По-късно е повишен в длъжност помощник-командир на полк. През 1911 г. е върнат на длъжнбостта началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.

В началото на Балканската война полковник Вазов поема командването на Четвърти артилерийски полк. Заедно с Първа софийска дивизия достига турската граница и се насочва към линията, очертана от две крепости – Одрин и Лозенград. Софийската дивизия разбива центъра на турската армия и я принуждава да отстъпи по целия фронт. След първото поражение на турската армия, тя успява да се организира за второ решително сражение на линията Люлебургас – Бунар Хисар. На 16-ти октомври полковник Вазов е вече началник на цялата артилерия в дивизията. Между Първа и Шеста дивизия се получава незащитен участък. Благодарение на бързата реакция и саможертвата на Вазов, възникналото недоразумение е отстранено.
Първа световна война:
През 1915 г. полковник Вазов постъпва на служба в артилерийския инспекторат при Министерството на войната, а при обявяването на Световната война получава назначение командир на Пета артилерийска бригада. Пета дунавска дивизия, в състава на която влиза и Пета артилерийска бригада получава заповед да замине за Македонския фронт. Военните са насочени на юг през Куманово, Велес, Скопие и Прилеп. Когато влизат в Прилеп, местните радостно ги посрещат с поздрава „Христос воскресе“, въпреки че е ноември месец. На 21-ви стигат до линията на Кавадарци, където съглашенските войски се опитват да дадат отпор. Срещу френската артилерия застава нейният някогашен ученик – майор Вазов. Това, което прави впечатление на Владимир Вазов е, че французите използват т. нар. куршуми „ дум-дум“, които причиняват неизлечими рани. Именно в тази битка майор Вазов е ранен в дясното рамо. Изпращат го в София за лечение.

На 20 февруари 1916 г. Владимир Вазов се връща на фронта, макар и с незаздравяла рана. В края на март е назначен за командир на Първа пехотна бригада от същата Пета дивизия. Започва строеви занятия, учебна стрелба, видове ситуации за нападение и отбрана. Засилва укрепителните дейности. През лятото Вазов се разболява от малария и инфлуенца. Предлагат му заслужен отпуск по болест, но той отказва предвид важния момент в бойните действия.

На 1 декември 1916 г. получава заповед да замине заедно с щаба си и с Пети пехотен полк за завоя на р. Черна. Заповедта е да заеме и командва участъка от село Градешница до висотата Търнава. В негово подчинение влизат Четиридесет и девети и Пети пехотен полк, които трябва да сменят един германски и един български полк. Атаката по нашата позиция продължава четири дни, но е отбита и сломена. След отлично свършената работа следва повишение за полковник Вазов – поверяват му командването на Девета плевенска дивизия.

На 2 март 1917 г. Вазов е вече в щаба на плевенската дивизия и се залавя да проучи в детайли цялата му поверена позиция. Проучването му продължава един месец. Започва укрепване на позицията като дължината на окопите в цялата система е над 100 км. и самите окопи са оградени с телени мрежи. Изгражда се система от тунели и скривалища под земята, засилени с железобетон, за да се даде сигурно убежище под разрушителния неприятелски огън.

На 21-ви април започва силна артилерийска стрелба. Всички разбират, че предстои голяма битка. За четири дни към нашата позиция се изстрелват повече от 20 хиляди снаряда. Противникът използва вечерта, за да премине в атака. Дванадесет английски дружини се нахвърлят върху Тридесет и четвърти троянски полк и Тридесет и трети свищовски полк. Полковник Вазов решава да контраатакува, тъй като предните позиции биват завзети. Смелото решение и смелите действия дават отлични резултати. Още същата нощ противникът, след като оставя хиляди убити само в нашата позиция, най-после е прогонен. За да се поправят разрушенията от сраженията, се работи денонощно. На 8-ми май вечерта противникът прави нова атака, но отново е отбит. След голямата победа е повишен в чин генерал-майор.

На 14 септември 1918 г. започва нова атака на противника. Според плана на Франше д‘Епре, неговата армия трябва да направи два пробива – при Добро поле и Дойран. За постигане на тази цел, той групира пет дивизии французи и сърби срещу Добро поле и други пет на англичани, гърци и един полк французи при Дойран. Генерал Милн от своя страна решава да поведе атаката си в две посоки – с главните си сили да атакува Дойранската позиция на вр. Дъб и вр. Кала тепе, а в същото време с една дивизия да се промъкне между Дойранското езеро и Беласица и да се яви в тила на главната позиция.

На 16-ти септември започва същинската битка. През целия ден противникът стоварва 70 хиляди снаряда като се надява да изравни със земята всички укрепления и да постигне максимален брой жертви. В действителност нито едно скривалище не е разрушено, а нашите жертви са девет души. На следващия ден – 17-ти септември, врагът поставя целия си разрушителен апарат в действие. Окопите са разрушени, телените мрежи не съществуват, телефонните кабели са изпокъсани. След кратко затишие врагът пуска снаряди пълни с газ. На 18-ти новото начало на атаката е дадено с червени ракети. С далекобойни оръдия противникът насочва усилия към с. Фурка, където се намира щабът на дивизията. За момент първите позиции са завзети, но след няколко часа, след като генерал Вазов изпраща дивизионния резерв от с. Фурка, дивизията отново си връща позициите. Врагът е неприятно изненадан, че вместо агонизиращи трупове срещу тях се изправят бодри и запазени защитници. В това време ген. Милн подготвя втората си атака. Събира всичкия си резерв, включително и дивизията, която трябва да мине покрай Беласица. На 19-ти отново следва атака, но петте дивизии на противниците са значително намалели. На бойното поле има над 10 хиляди убити и следва заповед за отстъпление. Врагът претърпява пълен погром, а нашата дивизия печели благодарение на своя далновиден и смел водач. Въпреки блестящата победа, Девета дивизия е принудена да отстъпи заради пробива при Добро поле. След силните действия при Дойран, ген. Вазов е награден с най-голямото отличие – орден „За храброст“ II-ра степен.

През 1920 г. преминава в запаса на войската и става председател на Съюза на запасните офицери. През 1936 г. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:
Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран! Генерал-лейтенант Владимир Вазов умира на 20 май 1945 г. в с.Рибарица.

[Ихтамнет]

Стефан Нерезов е роден на 12 ноември 1867 г. в Севлиево. По време на Сръбско-българската война участва като доброволец в ученическия легион.През 1888 г. завършва Военното училище в София и е зачислен в 4-ти артилерийски полк. През 1892 година е командирован в Генералщабната академия в Торино, Италия, която завършва през 1896 г. На 31 август 1896 година е назначен за младши адютант в 4-и артилерийски полк, през 1897г. е изпратен да служи като офицер за поръчки в щаба на войската. От май 1899 г. служи като старши адютант на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия. По-късно, през 1900 година, капитан Нерезов е инспектор на класовете във Военното училище, от март 1902 г. е ротен командир в 14-и пехотен македонски полк и до 1904 г. служи в свитата на цар Фердинанд.От 1905 година майор Стефан Нерезов командва дружина от 1-ви пехотен полк, по-късно става комендант на двореца, а от януари 1907 г. заема длъжността началник на секция в Щаба на армията. На 1 юни 1909 година поема командването на 8-и пехотен приморски полк, на която служба е до 10 септември 1910 година. През същата 1909 година е и началник на Оперативен отдел в Щаба на армията, служи и като помощник-началник на Щаба на армията.
Балкански войни и Първа световна война:
През Балканската война полковник Нерезов, освен началник на Оперативния отдел, е и помощник-началник на щаба на действащата армия. През Междусъюзническата война година замества поставения в изолация генерал Иван Фичев и на практика е началник на Щаба на действащата армия. С негово участие е разработен оперативният план за бойните действия на българските армии срещу Сърбия и Гърция.

В началото на Първата световна война, генерал Нерезов е началник на 9-а пехотна плевенска дивизия. На 2 декември 1916 година за началник на дивизията е назначен полковник Владимир Вазов, а Нерезов е назначен за началник на 3-а армия, която се сражава на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е произведен в чин генерал-лейтенант, а в периода 30 декември 1917 – 1918 година е началник на Моравската областна военна инспекция. От 15 юли до 30 септември 1918 година командва 1-ва армия, с която воюва на Македонския фронт.

След края на войната е началник на 1-ва военно-инспекционна област, а в периода 2 ноември 1919 – 3 септември 1920 е началник-щаб на българската армия. На 3 септември 1920 година е произведен в най-висшия чин в българската армия – генерал от пехотата и преминава в запаса.

Генерал от пехотата Стефан Нерезов загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година.

[Ихтамнет]

Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 година в тулчанското село Бейдауд. Участва в Руско-турската вона (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа корпус на генерал Цимерман. През 1879 завършва с първия випуск Военното училище в София и зачислен в 18-та пехотна силистренска дружина. През 1883 година е командирован в Русия, където служи в 54-и пехотен мински полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 година като командир на рота в 8-а пехотна врачанска дружина.

През Сръбско-българската война капитан Диков командва 7-ми пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 година. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.Участва и в Пиротското сражение на 14–15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот. През февруари 1887 година взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили. След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в руската армия. През 1898 година Диков се завръща в България и е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 е началник-щаб на 3-а Балканска дивизия в Сливен. От май 1900 е отново в генералния щаб, а от май 1905 година е генерал-майор и командир на 6-а пехотна Бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 поема ръководството на Трета военно-инспекционна област. Оглавява Щаба на армията от 28 март до ноември 1907 година, когато става началник на Военното училище. От 1909 година е начело на Главното интендантство на армията.
Балкански войни:
По време на Балканската война генерал Диков ръководи Главното тилово управление. На 28 юни 1913 година – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война, е назначен за командир на Четвърта армия. Две сръбски армии в състав от 180 хил. души и цялата черногорска войска, наброяваща 50 хиляди души, започват настъпление срещу българските позиции по реките Брегалница и Каменица в района на село Калиманци, които са едни от малкото останали ни в Македония.

Те са заети от Четвърта армия под командването на ген. Стилиян Ковачев в състав от 75 хиляди души. Когато нашето разузнаване донася, че срещу нея настъпват 230 хиляди сърби и черногорци, той прави рапорт до главното командване, че с наличните сили няма да удържи позициите и иска пълномощия да преговаря за примирие. Помощник-главнокомандващият ген. Радко Димитриев отхвърля такава възможност и отзовава ген. Ковачев. На негово място е назначен ген. Вичо Диков, който пристига на полесражението на 5 юли, когато битката вече е започнала.

С огромното си превъзходство в жива сила и бойна техника противникът е успял да пробие българските позиции на няколко места. Тактиката на ген. Диков е да го бие на части. На 8 юли той сформира отряд от 20 хиляди души и напада черногорската армия, като останалите с лъжливи атаки задържат сръбските сили. След 15-часова битка армията на черногорския княз Никита е разбита.

В боевете обаче са се включили и 3 гръцки дивизии по посока от Пехчево, които са повикани на помощ от сърбите. Те пристигат с 90 оръдия, 40 картечници и огромни количества боеприпаси за тях. Започва масиран обстрел на българските позиции със снаряди и картечен огън. Всеки ден в продължение на близо една седмица към тях се изстрелват по 800 снаряда и 6 хиляди картечни куршуми. Българите имат само 40 оръдия и 15 картечници, които „мълчат“, защото разполагат с ограничен запас от снаряди и патрони. Войниците и офицерите са се прикрили в дълбоко изкопаните окопи и се молят да няма преки попадения. За тяхно щастие това се случва много рядко, но пък са разкъсани телените заграждания и поради ожесточения обстрел не могат да ги възстановят.

На 9 юли сръбско-гръцките войски предприемат масирана атака, като се надяват, че повечето от нашите войници и офицери са унищожени от интензивния продължителен обстрел. Все пак се придвижват предпазливо и със залягания. Но когато достигат на около 300-350 м от българските позиции, а срещу тях не е отправен нито един изстрел, по заповед на офицерите се втурват през разкъсаните мрежи, за да доубият останалите според тях малко „бугари”.

И тогава ги посреща целият останал заряд от мъжество, юначество, геройство на българския войник и офицер. Недохранени, недооблечени, недообути, болни от холера те посрещат врага с артилерийски, картечен и пушечен огън от упор. Само за половин час противникът дава 6 хиляди убити и над 20 000 тежко, средно и леко ранени, като се оттегля в безпорядък. И тогава ген. Диков заповядва контраатака на нож, която лично предвожда с извадена сабя. Настъпването на нощта спасява противника от пълен разгром.

На 10 юли генералът дава почивка на армията, а на следващия ден смята да проведе ново настъпление. Но разузнаването му доставя сведения, че сърбите и гърците спешно са докарали 3 дивизии от резервите си, затова заповядва да се премине към активна позиционна отбрана. Главната задача пред Четвърта армия обаче е изпълнена. Намеренията на сърби, гърци и черногорци да превземат София са провалени. На 2 септември 1913г., преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София

[admin]

На 3 юли 1855г. в с. Чемлеккьой, Бесарабия в семейството на българи, преселници от Пиротско е роден Петър Димитров Груев. Български майор, артилерийски инженер. Участник в Руско-турската война (1877-1878) и Сръбско-българската война (1885).

Учи в гимназията на гр. Николаев. Ориентира се към военното поприще и през 1884г. завършва Второ Kонстантиновско военно училище и Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург.

Петър Груев участва в Руско-турската война (1877-1878) като ротен командир в XIV-ти стрелкови батальон от елитната IV-та стрелкова бригада под командването на генерал-майор Адам Цвецински). Бие се храбро в и оцелява в битките при Уфлани, при Стара Загора и под връх Шипка. Награден е с Орден „Свети Станислав“ III ст. (1878).

След Освобождението служи в Българската армия. През 1885г. по време на Сръбско-българската война е командир на II-ри артилерийски полк и на резерва на Сливнишката позиция. Участва в овладяването на Пирот. В края на войната е командир на III-та пехотна дивизия. Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

[Ихтамнет]

Стефан Тошев е роден в град Ески Заара (Стара Загора) на 18 декември 1859 г.записва доброволец в Българското опълчение и е назначен като преводач в 8-а дружина. Завършва военното училище и служи в 6-а дружина на милицията в Стара Загора.

През Сръбско-българската война в 1885 година е командир на II дружина от III пехотен Бдински полк. В края на октомври на капитан Тошев е наредено да преведе частта си по направление от Брезник за Трън и да заеме село Филиповци. След обявяването на войната от страна на Сърбия на капитан Тошев е наредено да се изтегли по посока към Трън. Срещу неговата позиция се придвижва добре окомплектованата, въоръжената и по-многобройната Моравска дивизия, срещу която стоят едва 3 дружини. Още при пристигането на място на капитан Тошев е наредено да поеме командването на войсковите части. Трите дружини са атакувани от Моравската дивизия още преди да успеят да се окопаят, но въпреки това атаката е отбита. Вечерта на 3 ноември настъпват сериозни промени на бойното поле, което налага капитан Тошев да изтегли силите си от трънската позиция в направление Брезник поради това, че сърбите отблъскват слабите български части, дислоцирани в защита на Врабча, заплашвайки да прережат пътя за отстъпление. Войниците му подсилват частите, заели Сливница, разгръщайки се на височината Градище. С така подсилен ляв фланг българското главно командване вече може да насочи усилията си към десния. Дружината на капитан Тошев взима участие в атаката срещу височината Мека Црев, намираща се точно срещу Три уши, която е завзета успешно. По време на този бой сръбски куршум улучва ножницата със сабята му и я пречупва на две. На българските части, заели Мека Црев е наредено да се завърнат обратно на Три уши, изоставяйки завзетата позиция. На 7 ноември му е наредено да атакува вражеските позиции, с което завзема източната част на Три уши. За действията му по време на сраженията е награден с орден „За храброст“ IV степен.

След войната временно командва 3-и пехотен бдински полк, а по-късно командва и 11-и пехотен сливенски полк. Служи като командир на 7-и пехотен преславски полк, а от 1890 г. командва 8-и пехотен преславски полк. През 1899 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.

През 1904 г. полковник Тошев поема командването на новосъздадената 7-а пехотна рилска дивизия, същата година е произведен в чин генерал-майор, а през 1909 г. е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия.

През Балканската война участва в Лозенградската и Чаталджанската операция с дивизията, която командва. За проявените от него качества получава званието генерал-лейтенант и като командващ Пета армия през Междусъюзническата война действа успешно в участъка Султантепе, Егрипаланка и Китка планина.
Първа световна война:
В Първата световна война Стефан Тошев е командир на III българска армия, която води успешни боеве на Добруджанския фронт. Ръководи Тутраканската настъпателна операция, в която ярко се откроява неговото военно дарование. Генерал Стефан Тошев взема решение да настъпи и атакува южния и югоизточния форт на Тутраканския бастион с 4-та пехотна Преславска дивизия и 1-ва пехотна Софийска дивизия, които на 3 септември 1916 г. заемат изгодна изходна позиция за атака на крепостта, в която е разположена 40-хилядна румънска армия. Командващият 3-та румънска генерал Аслан заявява, че Тутраканската крепост е непревземаема, че тя е „неговият Вердюн”. Укреплението е строено в продължение на три години под ръководството на белгийски военни инженери фортификатори. Разположена е на плато, извисяващо се на 110 м над нивото на р. Дунав във формата на полукръг, с фланфове, опрени на реката.

В 23 ч. на 3 септември 1916 г. генерал Стефан Тошев отдава заповед за атака на Тутраканската крепост. За атаката и овладяването й се създава ударна групировка под командването на командира на 4-та пехотна Преславска дивизия генерал Киселов, в чийто състав влизат 31 пехотни дружини, 36 батареи, 8 картечни роти, 7 ескадрона и 4 сапьорни роти с обща численост 55 хиляди души, 132 оръдия и 53 картечници.

Главният удар се нанася от 4-та пехотна дивизия на фронт от 2 км в участъка на форт № 5 и 6.
В заповедта на командващия 3-та армия генерал Тошев са указани обектите за овладяване само на главната отбранителна линия на крепостта. На генерал Киселов се предоставя да реши как да се развие успехът и да се овладее крепостта. Особено внимание се обръща на разузнаването и на подготовката на видовете огньове на артилерията, която в 6.30 ч. на 5 септември открива силен огън по определените цели.

Комендантът на крепостта генерал Тудореску изпраща невярно донесение, че е обстрелван с 305 мм оръдия, с каквито българската армия не разполага. Сутринта на същата дата генерал-фелдмаршал Макензен провежда разговор по телефона с генерал Стефан Тошев: „ Какво правите? Може ли тази първокласна крепост да се атакува с открити гърди, без подкрепата на силна артилерия? Знаете ли, че там има два фортови пояса? Знаете ли, че там има 50 хиляди войници с 60 батареи? Известно ли ви е, че това е Вердюнът на Близкия изток?”

Генерал Тошев отговаря: „Зная. Всичко ми е известно, но обстановката налага да се бърза. Всяка изгубена минута ще се отрази катастрофално на общото настъпление.”
Разгневеният Макензен заявява: „ Не може. Не разрешавам. Ще обсаждаме с германци, ще ви изпратя тежка артилерия. За три-четири месеца крепостта ще падне.”
С чувство за чест, доблест и достойнство генерал Тошев отстоява своето решение: „Късно е вече, господин фелдмаршал. Частите са насочени към своите обекти и вече са в контакт с противника.”

Пред форт № 8 атакуващите вериги на 1-ва пехотна бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия са приковани и принудени да залегнат поради силния пушечен и артилерийски огън на противника. Софийският полк и 6-и пехотен Търновски полк се вдигат в атака. Войниците секат телената мрежа с лопатки, брадвички и пушки, изтръгват коловете и отварят проходи. След упорит бой двата полка към 14 ч. овладяват фортовете № 8,9,10 и 11.
Срещу тях тръгва в контраатака една пехотна бригада на противника, която е отбита от придружаващите батареи на 4-ти артилерийски полк и стрелбата на тежките картечници.
С решително настъпление и висок боен дух полковете от 4-та пехотна Преславска дивизия овладяват фортовете № 5,6 и 7 от първата отбранителна позиция на крепостта.

Така на 5 септември ударната група на 3-та армия овладява целия първи фортови пояс на Тутраканската крепост и се закрепва на 2 км от нея. Генерал Киселов не успява още същия ден да овладее крепостта поради изоставането на артилерията и главно поради липсата на силен втори ешелон, който да развие постигнатия успех.
Вечерта на същия ден генерал Стефан Тошев утвърждава решението на генерал Киселов на 6 септември с решителна атака да овладее Тутракан. Частите получават конкретни задачи. Артилерията през нощта се изнася на огневи позиции близо до предните части с цел най-ефикасно да поддържа настъплението на пехотата.

На 6 септември 1-ви и 6-и пехотен полк отразяват една контраатака на врага и овладяват втория отбранителен фортови пояс на крепостта, като достигат източните покрайнини на Тутракан. В бойния ред на полковете от 4-та пехотна дивизия настъпват съпровождащи батареи, които с право мерене съдействат на пехотата за овладяване втората позиция на противника. Към 12.30 ч. на 6 септември предните вериги на храбрата Преславска дивизия преодоляват втория фортови пояс и към 15 часа достигат хребета над самия град. Обхванати от паника, защитниците на крепостта се устремяват към р. Дунав.

В 15.30 ч. командването на румънските части взема решение за капитулация. До командира на ударната група генерал Киселов чрез парламентьори е изпратено предложение за безусловна капитулация, което командирът на 4-та пехотна дивизия приема.
Овладяването на модерната, добре укрепена Тутраканска крепост във войната срещу Румъния е голяма победа за 3-та армия и лично на нейния командващ генерал Тошев, който е бил в остър конфликт с Август Макензен, който има свой план за атаката на крепостта.

Пленени са 450 офицери и 28 хиляди войници. Около 4 хиляди души се прехвърлят на румънския бряг на р. Дунав. Ударната група на нашата 3-та армия понася значителни загуби: 1609 убити офицери и войници, 7792 ранени и 257 изчезнали, което прави над 15% от атакувалите крепостта войски.
Румънската „крепост Вердюн” е овладяна само за два дни благодарение на храбростта, решителността и бързината в действията на нашите части, а така също и на доблестта на офицерите, които водеха в атака своите подразделения.

Завоювала инициативата, 3-та армия преминава в настъпление по целия фронт и от 11 до 16 септември 1916 г. преследва отстъпващия противник към предварително оборудваната и силно укрепена Кубадинска позиция, която се простирала от Расово на дунавския бряг до Тузла на черноморския бряг.

Кубадинската позиция се отбранява от пет румънски пехотни дивизии, една сръбска дивизия, 61-ва и 115-а руска пехотна дивизия и 3-та конна руска дивизия. Всичко на позицията са разположени 70 батальона, 90 батареи, 32 ескадрона и няколко тежки батареи.
Пред отбранителната позиция на противника 3-та армия на генерал Тошев пристига в състав от 62 батальона, 43 полски батареи, 11 тежки батареи и 29 ескадрона. На армията са придадени 6-и турски корпус и една германска част.

На 17 и 18 септември 1916 г. 3-та армия безуспешно атакува кубадинската позиция. Извършва се прегрупиране на силите и средствата, провежда се подготовка и осигуряване с продоволствие и боеприпаси. Отразен е опитът на румънците на 2 и 3 октомври да извършат десантна операция през р. Дунав и десантни части да нанесат удар в тила на българските войски, сражаващи се при Кубадин.

Втората атака на 3-та армия срещу укрепената кубадинска позиция започва на 19 октомври със силен артилерийски огън по отбраната от Дунав до Черно море. Румънско-руските войски и сръбско- хърватската дивизия отразяват устремната атака на армията.
Противникът устоява на атаките на българските части и удържа позицията до настъпването на нощта на 20 октомври.

На 21 октомври 1916 г. 4-та пехотна Преславска дивизия с атака на нож извършва пробив в отбраната на врага. Успехът бързо е развит и отбраната на противника рухва. Българските съединения и части под умелото командване на генерал Тошев се вклиняват във фланг и тил на румънско-руските части, които са принудени да извършат отстъпление. На 23 октомври кавалерийската дивизия овладява Кюстенджа. Пета кавалерийска бригада чрез флангови маньовър обкръжава и пленява със знамето 265-и Оренбургски полк. Руският 47-ми корпус на генерал Зайончковски се оттегля на север.

От 22 до 28 октомври 3-та армия на генерал Тошев, след като излиза на оперативен простор, развива успеха и преследвайки противника към делтата на р. ­Дунав, достига южния й ръкав и преминава към отбрана. Това е краят на Кубадинската операция. Освободена е Северна Добруджа. Румънските и руските войски са отхвърлени отвъд Дунава.

Възникналите нови конфликти между генерал Тошев и Фон Макензен принуждават българския генерал на 23 октомври 1916 г. да подаде оставка. През 1918 г. той става командващ 4-та армия, а след края на войната преминава в запаса.
Генерал от пехотата Стефан Тошев умира на 27 октомври 1924 г. в Пловдив.

[Ихтамнет]

Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в Свищов. Завършва военното училище в София през 1883 г. Участва в Сръбско-българската война (1885) като ротен командир в защита на Видинската крепост. След войната служи като ротен командир, началник на Свищовския граничен участък и дружинен командир във Варна и във 2-ри искърски полк. От 1909 до 1912 година е командир на 5-и пехотен дунавски полк, след което е назначен за командир на 8-и пехотен приморски полк.

По време на Балканска война полкът на полковник Киселов влиза в състава на 2-ра бригада от 4-а пехотна преславска дивизия (3-та армия) и серажава при Селиолу, Гечкенли и Караагач. През Междусъюзническата война с полка си се сражава срещу сърбите на Калиманската укрепена линия.

След войната през септември 1913 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 4-а пехотна преславска дивизия, а през 1914 г. поема командването и на самата дивизия.

Първа световна война:
През Първата световна война дивизията на полковник Киселов воюва в състава на 3-та армия, като през 1916 г. е произведен в чин генерал-майор. Съгласно българския план, като пръв обект на нашата Трета армия е поставено превземането на крепостта Тутракан. Атаката е поверена на Четвърта дивизия, усилена със съответната тежка артилерия, пионерни войски, балонно отделение и други спомагателни войски. Крепостта Тутракан, вратата на Добруджа, е превзета успешно, от първия удар, за по-малко от 24 часа. Войската ни пленява 450 офицери и 28 000 подофицери и войници. Победата на българите е шеметна и главният „виновник“ за това е ген. Киселов. След битката при Тутракан на Трета армия настъплението в румънска територия продължава. Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Румънците се отказват от защитата на втората крепост – Силистра.

От 18 септември до 21 октомври 4-та Преславска дивизия на ген. Киселов взема участие в атаката и пробива на Кубадинската позиция. Преследването на север продължило. На 23 октомври генералът влиза в Меджидие, а на следващия ден – в Черна вода. На 24 декември превзема Исакча. На 5 януари 1917 г. преминава на левия бряг на Дунава и превзема Браила.

На 15 август 1917 г., за „особените си военни заслуги“ в Добруджа, Киселов е повишен в чин генерал-лейтенант. След капитулацията на Румъния, дивизията му е прехвърлена на Македонския фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.

След войната служи като началник на 3-а военноинспекционна област, в края на 1919 г. е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от служба. Генерал от пехотата Пантелей Киселов умира на 14 октомври 1927 г. в София.

[Ихтамнет]

Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка. На 2 ноември 1885 г. се обявява Сръбско-българската война и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион. Следващата година постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев, като отличник е определен за артилерист. Още от малък, той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа – ще се уволня!“. На 27 април 1887 г. завършва Военното училище и е зачислен като взводен командир в Трети конен полк в Пловдив. През 1894 година завършва Военната академия в Торино.

През 1897 г. е назначен за командир на ескадрон от 4-и конен полк. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. От 1900 г. е офицер за особени поръчки в Кавалерийската инспекция, след което от 1901 г. е старши адютант в Кавалерийската дивизия. През 1902 г. е назначен за помощник-командир на Лейбгвардейския ескадрон. През 1904 г. е произведен в чин подполковник и е назначен за началник на щаба на Кавалерийската инспекция. През 1908 г. е назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

В началото на Балканската война е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. На 8 май 1913 г. е назначен за началник на щаба на 1-ва резервна армия, а от 21 май – за началник на щаба на 5-а отделна армия. През Междусъюзническата война продължава да заема длъжността началник-щаб на 5-а армия.

След Междусъюзническата война отново поема командването на Лейбгвардейския конен полк. През октомври 1914 г. е назначен за командир на 10-а пехотна беломорска дивизия, а на 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.
Първа световна война:
На 3 септември 1916 г. Първа конна дивизия под командването на ген.-майор Иван Колев, която едва предния ден е започнала бойни действия срещу Румъния в Първата световна война, разгромява със сабите си румънска бригада от 19-а пехотна дивизия в паметен бой между Карапелит и Кочмар. Генералът лично предвожда кавалеристите си, удряйки противниковата колона във фланг. След страшния удар на бойното поле остават посечени над 600 румънски трупа, а повече от 1000 войници са взети в плен. Ефектът от поражението е толкова голям, че още същата вечер румънците изоставят Добрич.

Трябва да се отбележи, че генералът не е получил задачата от командването, а сам проявява инициатива и поема отговорност, след като разкрива румънския замисъл бригадата да бъде изпратена в помощ на обсаждания от българите Тутракан.
На 4 септември към дивизията се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската. В Щаба на действащата армия очакват сблъсъка с тревога, поради опасения, че някои войници няма да вдигнат ръка срещу бившите ни освободители.
Генерал Колев, който е роден в Бесарабия и е русофил, произнася пламенно слово, в което казва: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България."
На 5 септември конната дивизия поема рискован рейд на север и в поредица от схватки отблъсква руски разузнавателни конни разезди, заемайки стратегическото шосе Добрич-Силистра.

На 7 септември 1916 г., третият решителен ден от боевете на Добричката епопея, генерал Колев отново демонстрира тактически усет и инициативност. В най-критичния момент от отбраната на града, когато една непълна българска дивизия изнемогва под напора на атакуващи руски, румънски и сръбски войски, той не се поколебава да предприеме крайно рискован, но пресметнат ход. Оставяйки слаби заслони срещу руската кавалерия и без да изчака заповед от командващия армията, Колев насочва дивизия към Добрич. След изненадващ флангови маньовър на конницата в десния фланг на противника при с. Чамурлий (дн. Смолница) е постигнат обрат в хода на сражението.
Неприятелските войски се оттеглят в паническо бягство, а сръбско-хърватската доброволческа дивизия напълно губи боеспособността си. Победите при Карапелит-Кочмар и при Добрич са от оперативно-стратегическо значение, като оказват и огромно психологическо въздействие на войските от двете страни на фронта. След като е разбит и при Тутракан, противникът започва да се оттегля по целия фронт в Добруджа. Създават се условия частите на Трета армия да влязат без бой в Силистра на 9 септември.

На 30 септември 1916 г. генерал Колев е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването той изтъква: "Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!"

По време на едномесечните сражения на Кубадинската укрепена линия, конната дивизия воюва на десния фланг на армията. Тук тя взема участие в ожесточените боеве срещу струпаните огромни войски, като запушва очертаващ се пробив. На 18 октомври конницата първа преодолява Кубадинската позиция. На 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа) Първа конна дивизия обкръжава и пленява 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира й и бойното знаме.

През втората половина на 1916 г. конната дивизия е спешена пред Мачинската позиция. След преодоляване на телени заграждения и атаки на нож, на 3 януари е овладян град Мачин. На 5 януари е превзета Тулча, с което завършва бойният път на дивизията в Добруджа. След това до лятото на 1918 г. тя охранява дунавското крайбрежие на Северна Добруджа и част морския бряг. За 4 месеца Първа конна дивизия изминава почти 1000 километра, помитайки всичко по пътя си. Кавалеристите дават само 189 убити и 965 ранени, а пленява 490 офицери, над 6000 войника, 1 знаме, 14 оръдия, много коне и коли.. Заслугата е преди всичко на генерал Иван Колев. През това време той стоически понася всички лишения наред със своите бойци и не слиза от арабския си кон.
Генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия.

[Ихтамнет]

Георги Купов роден е във Варна на 18 октомври 1883 година. В 1894 г., едва 14-годишен постъпва в Морското училище и отива на обучение в Морския кадетски корпус в Санкт Петербург, който завършва през 1905 г. Завръща се в България и започва службата се в Портовата рота на Черноморския флот. Завършва едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I“ в Кронщад през октомври 1908 г. От ноември 1909 до май 1910 г. е на служба в Минната част на Дунавската флотилия. В 1911 – 1915 г. преподава в Морското училище във Варна дисциплината „Електротехника“.

Балкански войни и Първа световна война:
В Балканската война мичман Георги Купов, като временно изпълняващ длъжността командир на торпедоносеца „Дръзки“, печели първата значима българска военноморска победа в модерната ни история. След победите на българската войска в Одринска Тракия турската армия има остър недостиг на нова техника, боеприпаси и продоволствие. Тя получава такива от Австро-Унгария и Германия през пристанище Кюстенджа. От там конвои от египетски товарни параходи, охранявани от турски бойни кораби ги транспортират до Цариград.

На 15 октомври 1912 г. командира на крайцера „Хамидие“ Хюсеин Рауф бей отправя ултиматум Варна и Балчик да се предадат или ще бъдат разрушени от неговата артилерия. В нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. отряда състоящ се от торпедните миноносци „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ командван от капитан втори ранг Димитър Добрев влиза в бой с турска ескадра от два антиторпедоносни кораба и крайцера „Хамидие“ на 30 мили югоизточно от Варна. Командвани от младия и смятан за неопитен офицер Георги Купов моряците от „Дръзки“ със смели и себеотрицателни маневри единствени успяват да торпилират турския крайцер. На пълен ход „Дръзки“ пресича курса на турския кораб, тръгва на контракурс и от близка дистанция 50 – 60 метра торпедистът мичман Минков точно изстрелва торпедо. Попадението е в носа на крайцера, пробойната е около 10 m². От взрива са убити 8 и ранени над 30 турски моряци и офицери.

Огромният тежковъоръжен и ескортиран от два антиторпедоносни кораба турски крайцер е напълно поразен, полупотопен и изваден от военна употреба за дълго време и в крайна сметка е изведен от черноморския басейн и преместен в Йонийско и Бяло море. След поражението само тихото море спасява „Хамидие“ от потъване, полупотънал той е провлачен до Цариград със задницата (кърмата) напред, тъй като носовите отсеци са пълни с вода, която залива бака на кораба. В битката българските моряци дават само един ранен – подофицер-артилерист от „Смели“ и е пробит кумина на „Дръзки“, който е автентично запазен и може да се види днес в кораба-музей. Тази българска победа силно ограничава турската военноморска активност в басейна на Черно море и предодвратява атаки на българските брегове.

По време Първата световна война отново е командир на миноносеца „Дръзки“, който е в подвижната минна отбрана на Черноморския флот. След като румънците са прогонени и на 1 септември е овладяно с. Кранево. На 5 септември 1916 г. през нощта миноносеците и три гребни лодки стоварват първият морски десант в новата ни история. Авангардният десантен отряд при Балчик е в състав 235 бойци, последван в следващите дни още 510 дебаркирали на брега при Балчик, Каварна, Калиакра. Те изненадват и побеждават силно превъжхождащият ги в жива сила, артилерия и кораби противник, овладяват крайбрежието с пристанищата и житните складове и добре подпомагат настъплението на Трета българска армия Добруджа.

От 18 – 19 октомври 1916 г. Торпедните миноносците „Дръзки“, „Строги“, „Смели“ и „Летящи“ като отряд командван от капитан-лейтенант Рашко Серафимов поставят минно заграждение от 24 мини в набелязания воден район пред село Татлъджик южно от Кюстенджа. Така са възпрепятствани руските морски изтребители да достигнат позиции, удобни за обстрелване на българските войски. Пристанището на Кюстенджа с петролните и други складове е бомбардирано.

На 16 октомври югозападно от Кюстенджа при село Первели морската пехота в състав – Първа портова рота, подсилена само от един картечен взвод от Осми приморски полк, води тежки боеве с неколкократно превъзхождащите я румънските войски. В сражението загиват 40 български войници. В боя при Первели българските матроси и морска пехота доказват, че еднакво успешно може да водят бой както на море, така и на суша. От декември 1917 г. до септември 1919 г. Георги Купов е началник щаб на флота.

След Ньойският договор когато българският военен флот е ликвидиран Георги Купов е командир на Дунавската стражева полицейска служба с командване в Русе. Излиза в запас на 14 август 1920 г. След 1919 до 1933 е преподавател в Морско училище по астрономия и сферична тригонометрия. През Втората световна война, от 1 март 1941 г. до 30 септември 1944 г. Георги Купов ръководи Параходство „Българско речно плаване“ – БРП. След преврата на 9 септември 1944 година капитан Георги Купов е арестуван, но по-късно е освободен и не е осъден.Почива на 21 януари 1959 г. и посмъртно е произведен в звание капитан първи ранг от военноморските сили на България.

[Ихтамнет]

Александър Протогеров е роден на 28 февруари 1867 година в Охрид. Учи във Военното училище, завършвайки през 1887 г.и като юнкер е доброволец в Сръбско-българската война. Служи като адютант в 1-ва бригада на 5-а пехотна дунавска дивизия, както и в Русе, където е ръководител на Българските освободителни братства и помощник на местното македоно-одринско дружество. По-късно служи като командир на дружина от 32-ри пехотен загорски полк.
Става член на Върховния македоно-одрински комитет.

През 1902 г. напуска частта си, за да оглави чета в Горноджумайското въстание. От началото на 1903 година излиза в запас, за да се посвети на делото на македоно-одринската революционна борба, а след смъртта на генерал Иван Цончев става водеща фигура сред върховистите. Той е и един от малкото върховисти, които са радетели за съвместни действия между ВМОК и ВМОРО. Плод на сътрудничеството между двете организации е подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Самият Протогеров начело на четата си води неравен бой с турска потеря в Охридско през април 1903 година и е ранен на шест места, оцелелите му другари го докарват до Княжество България и той се възстановява, но не успява да вземе участие във въстанието. Следва кратък престой в армията и после пак е в запаса в редовете на дейците на комитета. Организира четите на ВМОК в Серския революционен окръг, а през 1905 г. напуска ВМОК и се присъединява към ВМОРО, а на следната година се връща в армията.

С обявяването на мобилизацията през 1912 година е назначен за началник-щаб на партизанските формирования за действие в тила на турската армия, за което организира около 60 чети. По-късно този щаб е преобразуван в Щаб на Македоно-одринско опълчение с командир генерала от запаса Никола Генев. Александър Протогеров като пръв негов заместник и командир на Трета опълченска бригада в Балканската война, участва в пленяването на корпуса на Явер паша. Награден е с орден „За храброст“ IV и III степен. През Междусъюзническата война с бригадата си действа срещу сърбите и черногорците при Султантепе.

Като член на Централния комитет работи с Младотурския комитет за изнасяне на факти за зверствата на сърби и гърци над българи и турци в Македония прес световната общественост. През 1914 година организира Смесен комитет между ВМРО и Турския комитет, с цел борба с общия неприятел – сърби и гърци.През Първата световна война е един от създателите на 11 пехотна Македонска дивизия, в която е бригаден командир, а после създава Планинската дивизия. Участва в сраженията при Криволак, Градец и Богданци. През 1917 година е назначен за заместник-началник на Македонската военно-инспекционна област. По-късно ръководи потушаването наТопличкото въстание в Поморавието.

Активно работи срещу турската пропаганда в Македония в българския тил през същата година.През пролетта на същата година генерал-майор Протогеров е назначен за директор на Дирекцията за Стопански грижи и обществена предвидливост, която се занимава с военновременното използване на наличните стопански ресурси през Първата световна война. Независимото му поведение води до конфликт с немското командване и след едно пътуване до Главната Квартира на съюзническото командване в Плес, той подава оставка. През 1918 година ръководи отбраната на София и смазва Войнишкото въстание.

След края на войната, в края на 1919 година Протогеров попада в затвора, като е сред обвинените за краха на националния идеал. Само след няколко дни обаче успява да избяга и след това с Тодор Александров възстановяват отново дейността на ВМРО. След 1920 година започва и най-активният период на Протогеров като деец на ВМРО- той пътува често в чужбина-среща се с представители на официалните кръгове в Англия, Франция, Италия и Германия и търси съдействие от тях за облекчаване на положението на поробените българи в Македония.

През 1924 г. генерал Протогеров заедно с Петър Чаулев и Тодор Александров, присъства на преговори с Коминтерна във Виена. Протогеров и Чаулев подписват т. нар. Майски манифест за сътрудничество с комунистическите партии на Балканите, за което двамата са упълномощени от Александров. Само три месеца след това, заедно с Александров, оттегля подписа си от манифеста, за разлика от Чаулев, а след публикуването му на 18 юли 1924 година се разграничават от него в обширно изложение. Отдавна съществуващите различия между двамата водачи – Протогеров и Александров, започват да се проявяват все по-често. На 31 август 1924 година на път за конгреса на Серския революционен окръг предателска ръка убива Тодор Александров и телохранителя му Панзо Зафиров. Спътникът им Александър Протогеров е пощаден. Това е преломен момент в неговия живот.

Властта във ВМРО е поета от секретаря на Александров – Иван Михайлов, който бързо разкрива организаторите на убийството на Александров – войводите Георги Атанасов и Алеко Василев (Алеко паша), след което младият ръководител организира кърваво отмъщение за убийството на Александров.

На 12 септември 1924 година в хотел „Париж“ в Горна Джумая проехтяват изстрели, противниците на Старио (Тодор Александров) са убити, в Мелнишко са ликвидирани и физическите му убийци. Протогеров е оставен жив. Съмненията, че е замесен в убийството на Тодор Александров не напускат Иван Михайлов, както и много от дейците на организацията. През февруари 1925 година в пиринското село Сърбиново е проведен конгрес на ВМРО, на който обвиненията към Протогеров се сипят от всички страни. Въпреки това, той е избран за член на ЦК на организацията заедно с Иван Михайлов и Георги Попхристов.

При атентата в „Света Неделя“ той е сред ранените. Влиянието на генерала в организацията намалява прогресивно. Въпреки това той продължава да работи усилено и създава на разузнавателна служба на ВМРО. През юни 1926 година обикаля поробена Македония начело на ревизионна чета.

През 1928 година отношенията между Иван Михайлов и Александър Протогеров се обтягат видимо като Михайлов го обвинява в близки връзки с Кимон Георгиев като сближаване с проюгославски дейци и измяна на делото на организацията. Взето е решение за ликвидирането на Протогеров и в нощта на 7 юли 1928 той е убит.

[T-72]

Посмъртно наградиха военния разузнавач o.з. полковник Пеньо Пенев с почетен знак „Свети Георги” I степен
https://armymedia.bg/archives/166372?fb ... q8fwVrCM80