Спомени от казармата с анкета.

[Galahad]

Силен откат има 47, 7.62 няма голям откат, но куршумите му са гаднярски, защото са с изместен център на тежестта. С 47 нямам голям опит, ако въобще съм стрелял с него, макар че няколко месеца бях и с такъв. Но 7.62 и автоматът, и картечницата нямат голям откат. Особено картечницата заради стойката.

Тук нещо не те разбрах .
АК-47 е7.62мм.

Разменил съм калибрите. Силен откат нямат 5.45мм, а 7.62 имат. Това, което съм написал за 47 е за АК-47 7.62, а 5.45 съм го написал 7.62.

[Някой]

Здравейте,

1984 г. влязох мартенска смяна в Шумен. Школа за младши сержанти командири на танкове и механик-водачи.
След 6 месеца бях разпределен в Ямбол, като командир на танк.
Командирите бяхме обучавани в школата и на функциите на всеки друг от екипажа, и така в танковия полк в Ямбол поради стечение на обстоятелства, известно време при занятията заемах позицията на мерач.

1986 се уволнихме в края на юни месец.

Танковете бяха 55 и 54. Външна картечница ДШК разположена на купола на танка и вътрешна сдвоена с оръдието.
Тогава се чуваше за Т-72, по време на едни стрелби на полигона в Ново село го видяхме отблизо, но в нашето поделение все още нямаше такива танкове.

В школата стреляхме и с пистолет Макаров и АК-47, но основен приоритет бяха учебните стрелби с танковете на полигона край Шумен и после на полигон край село Победа на около 10-15 км извън Ямбол.

Битовите условия бяха добри, но самата служба беше сурова. Тогава имаше много студени зими а на полето е още повече. Постоянни ветрове. Стрелбите бяха през ден, два батальона се редуваха по роти.
Занятията в поделенията включваха и пропаганда, но тогава това минаваше от едното ухо и излизаше през другото. Диктуваха и пишехме в тетрадки голям формат по 2 часа. Днешната пропаганда в една посока обаче е надвишила това многократно дори и в цивилния живот/малко отклонение/. Предния ешелон на пропагандата бяха офицери ЗКПЧ-заместник командир по политическата част. Те бяха посредници между войниците и командния състав и нагоре по йерархията. Но и в Шумен и Ямбол - това бяха най-човечните хора от офицерите-просто факт, можеше да разговаряш с тях за всичко, без кой знае каква дистанция.

Бяхме си допаднали с повечето набори в общото ежедневие, бяхме заедно по 24 часа ден и нощ. От всичко правехме смешки, дори и от неприятното, смехът дразнеше старшините и офицерите и отнасяхме наказания. Чистене, маршируване, допълнителен въоръжен наряд или друго дежурство съответно по-малко сън. 1986 г. последния ми месец служба, беше световното по футбол в Мексико, разрешиха да гледаме само мачовете на нашия отбор, за другите забрана. Която нарушавахме моментално след прибиране в спалното помещение след вечерна проверка. Новобранците бяха изпращани до двата входа на сградата наблюдавайки от прозорците двама и двама в коридорите на батальона. При наближаване на дежурен офицер или наблюдаващ известяваха и така играехме доста на криеница. Изключвахме всичко, бегом в спалното и се правим на заспали. После се връщахме обратно за мача. Телевизора беше в отделно помещение, където имаше и радио-грамофон и старите войници там играехме и карти вечер късно или в неделния ден, пак "охранявани" за безопасност. Конфискувани имаше десетки тестета,но на свижданията близките ни носеха отново и пак играехме.
В Новогодишната нощ между 1985 и 1986 г. най-добрият ми приятел от ротата нещо се беше издънил /популярен термин от онова време/и дежурния по полк го наказа да чисти външните тоалетни на поделението, чието често състояние не бих искал да описвам...
Сигурен съм че и той още помни тази нощ Беше от Русе, Михайлов. Година след казармата отидох да се видим.

Същата новогодишна нощ имаше и друг легендарен случай. Единият новобранец само на 3 месеца служба, който си беше от Ямбол, често бягаше до тях за добра храна и чисти дрехи. Жалеха го с наказанията от арести, като цяло всички ни жалеха, понеже ако те вкарат в ареста на другия ден няма кой да те замести на стрелбите. Няма. Екипажът не потегля без пълен екипаж от механик-водач, командир, пълнач и мерач.

През деня командира на ротата ни събра и каза на всички: Направете всичко тази вечер, само и само това момче да не избяга отново. Понеже случеше ли се, всички офицери и старшини от ротата биваха извиквани веднага да се явят в поделението дори да са отпуск или почивен ден. Това беше устав. Закон. Ротния продължи: Не знам как ще го направите, ако искате увийте го в пътеката, но поне да изкараме спокойно новогодишната нощ.

Мина полунощ, лека-полека изпозаспахме. Преди лягане други стари войници изпълниха препоръката на ротния буквално. Навиха пътеката тип-продълговат килим около новобранеца. Пътеката беше по дължина на помещението между редиците легла, дълга няколко метра.Той стоеше прав и те я навиха около него без да пристягат излишно. То така или иначе без чужда помощ нямаше как да се измъкне. А само след няколко часа хватката щеше да се премахне. На него му беше весело. Навън от пътеката остана единствено главата и ходилата му. Хванаха го и го поставиха в леглото.
Заспахме.

Събудихме се някъде към 5-6 сутринта. Все пак беше първи януари и нямаше занятия. Иначе ставането беше в 5.
Нямаше го. Другите новобранци му бяха помогнали да се размотае и той пак беше избягал. После се случи обичайното. На проверката го нямаше и всички старшини и офицери от ротата бяха извикани по спешност. Но после той май отнесе арести реално.

Мотивацията...

Бяхме младежи, безгрижни, весели. Без топлия уют на дома, попаднали изведнъж в друг свят на оръжия, учения, строга дисциплина, често сурово отношение от офицери и старшини, сурови, дори ледени дни през зимата. Удряхме си ръцете в стоманата на машините, разранявахме пръстите си, току заздравее рана, пак я удариш...това беше по цяла зима. Но се справяхме добре, изучихме танка, овладяхме добре уменията за стрелби, дори имахме и по няколко дни допълнителен отпуск награди.

Нищо от тази тежка танкова служба не е възможно ако не прилагаш на 100 % всички стандарти на безопасност. От качване, буквално скачането върху машината, влизане в танка, голямо внимание с тежкия стоманен люк, заемане на точно определеното място от всеки от екипажа, боравене с ръкохватките на оръдието и картечницата, със стабилизатора на оръдието, въртене на целия купол на 360 градуса спрямо корпуса, безопасното зареждане на снарядите от пълнача до последното действие излизането от танка след занятие. Ако нарушиш малка инструкция докато си вътре в машината по време на преход, движение или стрелби, може за част от секундата да останеш без пръст, ръка или направо без глава. Така клина на оръдието откъсна малка част от пръстта на момче от Пазарджик пълнач. Изравни му средния пръст с показалеца и безименния пръст. Леко се размина. Тъжното беше,че не му дадоха дори ден отпуска след инцидента. Беше прехвърлен на по-лека служба за известно време. Носех вина за този случай, бях на тези стрелби командир на екипажа...Във всеки танк пълнача имаше дървен "дотиквач"-около 40-50 см цилиндрично тясно бутало с което да добутва 23мм снаряд в цевта на оръдието и отляво се задвижва стоманения клин и заключва след снаряда-клин, който тежи 63 кг. Вместо с дотиквача момчето посегнал с отворена ръка и резултата беше трагичен......редник Табанджов, не забравих името му.
23 мм снаряди бяха за т.нар. вкладна цев-механизъм който се вграждаше в 100 мм оръдие. Със 100 мм снаряди се стреляше по-рядко.

Удивителен факт е следният:
През онези години всички родове войски-пехотни, морски, свързочни, артилерийски, въздушни, танкови...всички
от командира на всяко поделение до последния редник, от генералите до волнонаемните цивилни служители,
всеки знаеше следното:
Евентуални първи врагове при военни действия преди 1989г. за нас бяха страните на двете ни южни съседки. Нашата задача на цялата армия като първа цел беше при евентуална война да воюваме 2 часа. 2 часа. След това идва съветската армия в наша защита. Застава редом с нас. Такъв е бил договорът между двете държави.
Това ни се повтаряше честичко от първия ден на службата до самия и край. България имаше реална подкрепа, не бутафорна и схеми за пари. Имаше защита.

2 часа. Приятели служиха граничари, моряци, в секретни поделения...всеки казваше същото.
Нямаше война в която да участваме и слава Богу. Но фактите са си факти. Много преживяни истински истории.

Бъдете здрави!

[Ivanov]

Добре си го написал и е добре пак да се раздвижи темата ! Само имам подозрения ,че някои няма какво да напишат.

[Киро Н]

Нека напиша аз

Историята на службата ми започна странно

Баща ми поркаше сериозно а беше строил черните пътища на резервната база Зверино
Бяха ги съсипали от бачкане войната 50-те се е чакала всеки ден. Всички царски НПЗ са били разпръснати из страната така че масирани бомбардировки да не ги засегнат.
Нито едно оръжие от WW2 не е било бракувано. Приятели на баща ми са заливали с бетон танковете-огневи точки по турската граница.
До тях са водели черни пътища за разпределение на боезапаса при нападение.
Моето мнение е че турската армия чудесно е знаела за подготвеното радостно посрещане.
Ще изпреваря събитията и ще кажа че редовно ни провокираха по границата.

Аз попаднах с протекция в КП на ПВО на София.

[Някой]

Добре си го написал и е добре пак да се раздвижи темата ! Само имам подозрения ,че някои няма какво да напишат.

Преди 5-6 години приятел ми даде идея, след като бяхме говорили за войнишките години: Напиши всичко, което помниш за казармата. Отвърнах: кой ли ще го интересува, виждаш каква информационна война се води против онова време? Охулват от години. Такива като мен - ми отговори.

След време наистина започнах. Попривърших края на първата година за около година и нещо периодично писане.
Моят приятел който даде идеята, боледуваше тежко няколко години...И си отиде 2025...

Оттогава не съм продължил.

След време попаднах на форума тук.

Може понякога да копирам откъси.

[Някой]

Случки
1984 г.

Бялата пътека
От първите дни на военната служба старшите войници, които бяха почти неотлъчно до нас новобранците във всички занятия и през целия ден, започнаха да споменават "бялата пътека", ще видите какво е на "бялата пътека"...Питахме какво е това? Ще видите скоро сами, отговаряха.
Бялата пътека се оказа на един близък хълм край Шумен. Представляваше много стръмен наклон с дължина няколко десетки метра, може и да са били повече, не си спомням точно. Широка може би 7-8 метра,може и 10 да е била... "бялата пътека" представляваше покрита почва по наклона с много чакъл. По-едър. А от двете страни беше разредена гориста местност растителност и шубраци.
Снаряжението извън танка включваше метална каска на главата, през рамо автомат Калашников, през другото рамо противогаз сгънат в лека чантичка/ от тънък брезент или плат/, на кръста от една страна 4 пълнителя с патрони в сумка/друг вид чантичка, от плътен и здрав брезент/. От другата страна на кръста нож в кожен калъф. На гърба с презрамки мешка /брезентова торба с необходими прибори, принадлежности, малко ножче и манерка с вода/. Така оборудвани, на бялата пътека от нас се искаше по команди да тичаме нагоре по чакълената настилка.
И какво се случваше: Целият учебен взвод "хуквахме" нагоре. Още на първия-втория метър чакълът под краката ти те изкарваше от равновесието, което си свикнал да имаш. Той те изместваше няляво, надясно, подхлъзваше те, връщаш се назад полулегнал и си помагаш с ръце срещу стръмния наклон. Често и падахме с цялото снаряжение върху нас. Помагайки си с ръце, от рамото се изхлузваше автомата и се удряше в чакъла. Ако не падаше автомата, падаше от другото рамо противогаза и се оплиташе пред тебе, докато се изправиш и започнеш отначало или вече си успял да изминеш няколко метра. Сумката с 4-те пълни пълнителя, колкото и да беше добре закрепена на колана, се свличаше точно пред корема заради нестабилното положение на тялото...и пречеше допълнително. А до теб и от двете ти страни се случваше същото и на другите. Бутахме се, дори и да не искаме, пречехме си, падахме, помагахме си да се изправим, на единия автомата понякога падаше пред другия, ...какво ли не се случваше...най-вероятно много съм забравил. На някои им падаше каската, ако не беше добре стегната под главата с каишката. На други падаше пред лицето и не виждаха нищо докато не я оправят на главата си, Нечия каска идваше от по-високото и се търкаляше по склона, а той трябваше да се върне обратно надолу за да си я вземе...надолу още по-трудно...свличаш се и се пързулваш по чакъла надолу, който вдигаше голяма пушилка. 30 войници едновременно щурмувахме "бялата пътека". Всичко се случваше под командите на взводния или на старшите войници. Неискане, неможене не се допускаше, или някакво мрънкане. Продължаваше по час или малко повече, връщахме се отново в началото и ниското равнище и след малко пак нагоре.И пак същото. Някой път бяхме полуизтощени, задъхани и нагълтали се с прахоляк, с бели лица от чакъления прах.....Оценявахме,че се случваше по един път в седмицата само, така беше предвидено в занятията...не беше лесно. Беше сериозен изпит на тялото и духа за младежи, дошли от спокойния свят на безгрижието. Но и това поусвоихме, след първите няколко тренировки на това трасе, се научихме да пазим равновесие и да напредваме към стръмното с доста по-голяма стабилност върху чакълената настилка.

Писмата
Единствената връзка и контакт с близките и който и да е друг беше чрез писмата, написани ръчно на лист хартия, поставени в залепен плик и изпращани по пощата. Събираха се в кутии в поделението,оттам ги вземаха, за да бъдат изпратени после от централната поща в града. Освен с родителите и брат ми, си пишех и с няколко приятели от детството и ученическите години. Те също бяха войници в други поделения из България, един беше граничар, други няколко бяха морски, друг беше в Синдел, имаше малко поделение с около 20-30 войници, даваха основно наряд покрай военни складове предполагам, не помня. Сладка служба тогава я наричаха. Колкото по-малко поделение, толкова по-културно ежедневие.
Писмата пътуваха по 2-3 дни от подател до получател и още толкова обратно ако веднага ти бъде отговорено.
Брат ми често изпращаше писма с весели подробности от една или друга случка от живота извън казармата. Препрочитах ги по няколко пъти с интерес и се забавлявах с написаното. Бяхме весели момчета. Писмата и кореспонденцията свързваха хората от далечни растояния в една епоха, за която днешните комуникации са били фантастика. Но вършеше отлична работа и малко бяха тези, които не пишеха никакви писма. Най-често бяха такива войници, които служеха в собствения си град или регион. Нямаше за какво да пишат, тъй като често излизаха отпуска и си бяха у дома често.

ЗКПЧ-Заместник-командир по политическата част
След време когато се смени управлението и целите не само на армията ами и на цялата държава като малко по-зрял човек ми се поизясни повече какво е било ЗКПЧ. Тогава възприемахме тези офицери и тези длъжности като една от всичките в армията. Тя е била по-различна всъщност от другите. Това е офицер заемащ длъжността, който в известна степен е бил и по-овластен от командира на полка, човек който управлява и отговаря за "партийната линия", както тогава често се употребяваше този израз, когато се отнасяше до управлението на държавата. 
Неоспорим факт е,че и в двете поделения, в които съм служил-и в Шумен и после в Ямбол, офицерите, които бяха на тези длъжности бяха най-човечните и приятелски настроени към войниците от всички други офицери и в Шумен и в Ямбол. С тях можеше да се разговаря за всичко в живота, за разлика от другите. Не ни говореха за политика. Не досаждаха да ни убеждават кои са лошите по света. Не величаеха политическата власт. Ако е имало нещо подобно...буквално е влязло от едното ухо и е излязло от другото и днес не го помня. Ако е имало е било епизодично. Но спомен просто нямам от това.
Тези офицери нямаха надменно поведение, което в армията често беше като закон и правило -по висшестоящи по чин офицери или старшини да преследват, наказват или унижават дори свои подчинени, да бъде обичайна практика. Постоянно да търсят недостатъците на войниците и да ги наказват и притискат още и още... Такова нещо във времето в което служих - не видях от тези хора. / От други го видях, от взводни командири, от ротни особено го видях, не го пиша за оплакване или хленчене, просто факти/ 
От дистанцията на времето в днешните времена си мисля,че имах късмета да бъда при интелигентни хора, които не бяха оставили партийната служба и поръчения да задушат и унищожат човешкото и справедливото у тях като личности. Били са посредници между системата и войниците. Там където служих, бяха човечни хора и като такива съм ги запомнил и до днес. Било е помислено сериозно за посредническата им роля между политическата система, овластените хора и войниците на срочна служба. Как да се върши добре това, което са работили. Били са много подготвени за това в едни години, които също не са били леки в геополитически план.