Преименуването (покръстването)

[bukvite]

"Не беше покръстване, а преименуване". Така реагират всички, на които се опитам да разкажа тази история. Всъщност беше много повече. Ние сменихме не само имената им, опитахме се да сменим и самите тях. Не знам защо, но по темата упорито се мълчи. Само от време на време излезе някой роман, където авторът пише за неща, които е слушал да му разказва някой, който е слушал очевидци.
По стечение на обстоятелствата бях пряк свидетел на събитията през 1984, 1989, а и за нещата след тях.
Но да започна от далеч. Израснал съм в Шумен, до циганската махла и в нашия клас циганите и турците бяха преобладаващи. Никога не е имало проблем с това, най-добрите ми приятели бяха турци, а аз като всеки шуменец разбирах достатъчно и двата езика.
През есента на 1984 г. се озовах в родната казарма - първоначално в Елхово (прословутия триъгълник на смъртта), а оттам ме пратиха на школа в Сливен, към щаба на 3 армия.
Сега се замислям, но тогава не ми правеше впечатление, че в школата сме само българи. Ноември месец ВКР-то (представителят на Военно контраразузнаване в поделението) започна да вика все по-често различни хора при себе си. Някак си и отведнъж в поделението започна да се говори обидно за турците. Тогава научих думата "амуджа", която и до днес не знам защо трябваше да е обидна.
Едно-две момчета ги преместиха в нововъзстановените "Вътрешни войски". Всъщност - и двамата бяха сираци.
В началото на декември ЗАКПЧ-ето и ВКР-ето ни събраха и ни четоха дълга лекция защо се налага да се сменят (точният израз беше - "възстановят" имената на гражданите с турско самосъзнание). Аз бях преживял вече "преименуването" на циганските си познати и си мислех, че и това ще мине така тихо и мирно.
...
Беше през януари Вдигнаха ни рано сутринта по тревога и ни раздадоха по два пълнителя бойни патрони. В поделение към Щаба на армията, където за 2 години не се изстрелваха толкова, това беше събитие. Натовариха ни на камионите и ни закараха в някакво сливенско село. И до ден днешен не знам кое беше, никой така и не ни каза. Казаха ни друго - Имахме не разрешение, имахме заповед за стрелба.
- Само някой от тях да мръдне - викаше командира на поделението - стреляте веднага. Него го товарим в камиона, а на стрелеца разписвам веднага книжката за 10 дена домашен отпуск.
Въпреки изненадващото ни идване, явно новината беше изтекла отнякъде, защото хората ни посрещнаха подготвени - бяха блокирали шосето пред селото, в станалата класическа по-късно схема - жените и децата отпред.
Бяха издигнали лозунги - "Да дойде Станко Тодоров (тогавашния Министър Председател) да говори лично с нас.
Строихме се нерешително пред тях Беше ясно, че няма да стрелят и най-големите бабаити, които през целия път се заканваха как ще пречукат "рязаните".
Така стояхме близо час, докато дойде танкова колона, от свръхсекретните тогава Т72, които само преди месеци бяха пристигнали от СССР в съседния Танков полк.
Водещата машина даже и не спря. Само обърна купола и на пълна газ тръгна срещу къщите. Първо мина през един плевник, после през една къща, после вече не знам. Само се чуваше звука на срутваните сгради и отчаяните ревове на животните. Останалите танкове продължиха в прахоляха оставен от първата машина.
И тук нервите на хората не издържаха, виждайки как се руши съграждан с години имот. Разпиляха се с викове по посока селото, да запазят къщите си. После ни казаха, че в центъра ги чакало поделение от Вътрешни войски и подготвените списъци с новите имена.
Поне аз, не разбрах да е имало жертви тук. Съборените къщи не се брояха - да не са се опъвали.
Нас ни прибраха с камионите обратно.
Когато влязох в поделението в Елхово, на втория ден ни "облазваха" с танкове за да стане мъже. Но всъщност "мъж" станах именно на тези събития - тогава разбрах за колко празни неща съм се притеснявал.

...
Два дни по-късно ме вкараха в Гарнизонния арест - вече не помня точно за какво, ротния ми имаше зъб и търсеше начини да ми стъжни живота.
Там се срещнах с най-добрия си приятел от детинство, с който бях седял години на един чин. Два дни не знаех как да се обърна към него - той се казваше Ружди!
Всъщност - и сега не знам, не съм го виждал от тогава. Чух, че бил останал в Турция.
В ареста обсъждахме много темата. При нас беше минало почти мирно, но на други места не е било така.
(следва)

[thorn]

Това от някаква книга ли е?

[bukvite]

Мой е текста. Писах го преди няколко години. Във "възродителния" процес съм участвал и 84, и 89. Така се случи...

[Желязин]

Това за минаването през къщите с танкове съм го чувал от един познат от Шумен, а за циганското покръстване дядо ми го разправяше и е било така както е описано - никакви проблеми.

По големите градове до края на 90-те турци, които познавах си имаха по две имена. Визирам конкретно малкия бейрут - там си имаше турци, цигани, сирийци откакто си го знам. Голяма рана сме им нанесли на този етнос, така и не разбрах какъв е бил смисълът на начинанието, освен че много са се изселили в Турция и с това са намалили популационния си натиск в България. Реално каквото са правили сърби, гърци, румънци над българите това и ние сме се опитали да сторим над малцинствата ни.

[thorn]

Запознах се с една туркиня - Сема. Приели, че името и е достатъчно българско и не я преименували. И тя била страдала, защото другите деца в училище си имали нови хубави български имена, а тя не. Разбира се, била е много малка, но привеждам примера само като куриоз.

[Drunken Master]

[Drunken Master]

Ето защо Възродителният процес НЕ е грешка !

[Някой]

По стечение на обстоятелствата бях пряк свидетел на събитията през 1984, 1989, а и за нещата след тях.
Но да започна от далеч. Израснал съм в Шумен, до циганската махла и в нашия клас циганите и турците бяха преобладаващи. Никога не е имало проблем с това, най-добрите ми приятели бяха турци, а аз като всеки шуменец разбирах достатъчно и двата езика.
През есента на 1984 г. се озовах в родната казарма - първоначално в Елхово (прословутия триъгълник на смъртта), а оттам ме пратиха на школа в Сливен, към щаба на 3 армия.

Беше през януари Вдигнаха ни рано сутринта по тревога и ни раздадоха по два пълнителя бойни патрони.

Бях по същото време в армията. Март 1984 влязох в танковата школа в Шумен. След 6 месеца ни разпределиха из България. Основно в 3 армия, която се поддържаше и най-боеспособна. До края на службата през юни 1986г. изкарах в танковия полк в Ямбол. Трите допълнителни месеца служба наричана задръжка бяха именно последици от преименуването. Ако помня добре няколко пъти и след нашето уволнение все дослужваха по още 3 месеца, с изключение на приетите за студенти, които бяха уволнявани на точната дата.

Януари 1985 ни вдигнаха по бойна тревога и 48 часа бяхме на границата с Турция, разположени с всички танкове от поделението, после разбрахме че тревогата е обхващала цялата 3-та армия. Веригата от танкове и други бойни машини вероятно е била с километри. Танкови поделения имаше в Сливен, Айтос, Ямбол, Грудово, Елхово, Звездец, Болярово, а може да е имало и други. Освен танковите имаше и артилерийски и сухопътни полкове.
След тази тревога се говореше.че е поради струпване на войски на Турция по границата с България. Свързано с преименуването в България.

Дата, която никога не забравих е 10 януари 1985 г.
В 21ч. както почти всяка вечер след проверка се прибрахме по ротите и заспахме. Към 23.30 ни вдигнаха по бойна тревога-единствена по рода си за цялата служба. Изнесе се целия полк с всички машини. БТР-и, МТЛБ, камиони с оборудване, джипове, всичко и всички. Всички танкове излязоха от парковете си, където се поддържаха с редовна профилактика и изглеждаха почти като нови винаги. Бях на учебна машина, такава, която беше в движение и стрелби 6 дни в седмицата и се намираше с още няколко танка на полигона след село Победа, на около 10 км мисля беше от град Ямбол. Когато излязохме за няколко минути от спалното помещение при сирените навън беше започнала виелица с много сняг. Почти бурен вятър и минусови температури. И двете зими в казармата бяха много студени, на полето още повече, винаги духат ветрове. Екипажите на учебните машини бяхме бързо откарани до стрелбището и натоварихме бойните снаряди. След това потеглихме и се присъединихме към тръгналата колона танкове от Ямбол.

2-3 часа се придвижвахме с умерена скорост може би с около 15-20 км в час. Дойде команда за разгръщане на танковете и според отренираното в занятията танковете бавно се разположихме в хоризонтална дълга, дълга верига. И по команда спряхме и машините бяха изключени. Дистанцията може и да е била около стотина метра от танк до танк. Наблюдавахме през приборите за виждане на вътрешната страна на люка. И чакахме. Към полунощ на второто денонощие дойде команда: Отбой.
Танковете обърнаха, пак се събраха в колона и така по обратния път се прибрахме в поделението. На другия ден службата продължи, сякаш нищо не се е случило. Размина се реално стълкновение и слава Богу.

В нашата рота имаше едно момче от турски произход, пуснаха го няколко дни отпуск, после се прибра, отношението към него беше добро. Като цяло в поделенията където се боравеше с оръжие не само на караул а всеки ден, знам, че беше рядкост да служат момчета мюсюлмани.

Едва след години и навлизане на интернет, от форуми научихме с приятели,че реално са имали организирана дейност мюсюлманите, като най-голямото злодеяние е взрив във влак на гара Буново през 1985 г. с жертви. Едва ли се е случило без съдействие или връзка с чужди служби. Четохме,че за този атентат има 3-ма осъдени на смърт и изпълнени присъди.

Не мисля,че преименуването е било без причина. Дали е било най-удачното и логично? Не знам. Сигурно е имало начини да се неутрализират конкретно тези, които са участвали в нечисти дейности а не всички мюсюлмани да претърпят такава мярка. Но тогава думата държавност е имала стойност и смисъл. Казвам го днес, от дистанцията на времето.

1989г. вече бях на работа в производството,имаше и мюсюлмани, мина кротко всичко, но знам,че не навсякъде е било така.

Поздрави.