https://liternet.bg/publish4/bgyrdev/is ... olai-2.htmВърху Николай парадоксите и иронията на историята се стоварват с несправедлива и страшна сила. Той живее на този свят малко повече от петдесет години - от 6 май 1868 до 18 юли 1918 г. Качва се на престола след смъртта на баща си на 20 октомври 1894 г. Уж е смятан за консерватор, за старомоден и скучен владетел, желаещ да продължи да прилага традициите на самодържавието - поне това декларира пред представителите на земствата и дворянството в началото на 1895 г., а на 17 октомври 1905 г. издава Височайшия манифест, с който руският народ получава право на неприкосновеност на личността, свобода на словото, печата, сдруженията и съюзите и има възможността да избере свободно и според разбиранията си парламент - първата Държавна дума. Така неусетно Русия става правова държава, съдебната й система се отделя от изпълнителната власт, а Николай постепенно осъзнава, че самодържавието отива в историята.
Ще кажете - но това става след краха от Руско-японската война, приключила с унизителния мир в Портсмут от 5 септември 1905 г., съгласно който империята губи половин Сахалин и Курилските острови, и след като е овладяна ситуацията от разлома, наречен Първа руска революция, приключила с Манифеста от 17 октомври 1905 г., въз основа на който на 3 юни 1907 г. са изменени и правилата за избор на Държавната дума.
Чел съм репортажите на Симеон Радев от това време, публикувани в "Русия в началото на 20. век" (2010), след като преди това са излизали във "Вечерна поща", и знам с какъв ентусиазъм и надежди се ражда парламентарната демокрация във великата империя.
През 1906 г.
Как населението изпраща на колене до влака своите депутати в Петербург - от Саратов например на 19 април 1906 г., вярвайки, че те ще оправят проблемите на държавата; с какъв такт работят депутатите, под ръководството на своя председател, професора от Московския университет Сергей Муромцев, с какви инициативи излизат до разгонването им от новата власт на Иван Горемикин на 22 април 1906 г.
Раждането на демокрацията в Русия е мъчителен процес, свързан със стълкновения, преврати, революции, в един момент се оказва, че още е рано за либерална демократична система, но се намира опитен и смел държавник, който да направи необходимите реформи с твърда ръка и да тласне развитието на Русия напред - Пьотр Аркадиевич Столипин. Той поема властта на 8 юли 1906 и е начело на Министерския съвет до смъртта си на 5 септември 1911 г. Любопитно е било да се следи сътрудничеството между цар и премиер - единият смел, упорит, решителен и целеустремен, другият фин, сдържан, деликатен, неимпулсивен, но държащ на реномето и статуквото си. Колко сблъсъци са имали помежду си остава тайна, колко пъти Столипин, подобно на нашия Стамболов пред Фердинанд е плашел с оставка, е също отделна тема от руския обществено-политически фолклор.
Но е истина, че именно тогава - от 1906 г. насетне - Русия дръпва напред в развитието си с бесни темпове, националният доход нараства до 24 милиарда рубли, рублата е със златно покритие, населението в градовете се удвоява, разходите за култура и образование нарастват осем пъти!
А епопеята по построяването на Транссибирската магистрала, свързваща Петербург с Владивосток, продължила от 19 май 1891 г. до 5 октомври 1916 г. и струваща 1,5 милиарда рубли, няма аналог в световната история. Запознатите с творчеството на Мамин-Сибиряк и Вячеслав Шишков знаят за какво става дума.
Подминавам с усмивка басните за кръволоците, управлявали страната в началото на XX век и за това, как жестоко са се разправяли с т.нар. революционери, пращайки ги на каторга в далечния Сибир. Посочвам само, че всеки заловен анархист, терорист или социалист получава за деянията си присъда от независим съд, че той може да разчита на амнистия, а условията на каторгата - живот в самостоятелна къща, обгрижване, прислуга, право на разходки и кореспонденция, на срещи и разговори, много прилича на почивка в необятния Сибир.
Николай II, ако и да е обявен за свят човек, в живота си не е бил светец. Той допуска грешки - като всеки владетел и държавник, които при него обаче имат фатални последици. Не ми е ясно защо не пресича амбициите на военните и стопански лидери, тласнали го на 8 февруари 1904 г. към една безумна и безсмислена руско-японска война, от която страната му излиза унизена и победена. Защо не успява да спре мобилизацията през лятото на 1914 г., когато държавата тръгва в съюз с Антантата към поредната си катастрофа. Вероятно е чувствал какво ще го сполети, осъзнавал е своята отговорност, мъчел се е да се противопостави на военната психоза, но в последния момент и след подписания царски манифест от 1 август 1914 г. - все пак трябва да се брани верния съюзник на Балканите Сърбия, опитът му за завой е спрян от началник-щаба на армията - от 19 юли 1914 г. - ген. Николай Янушкевич, който просто къса шнура на телефона си и отказва да слуша императорските вопли…
И още нещо - не мога да си обясня - дали само от слабост, или от обхванали го комплекси, той хвърля на лъвовете единствения човек, способен да реформира, оздрави и спаси Русия - Столипин. Как е възможно на 1 септември 1911 г. могъщият управник на Русия, пристигнал в Киевския театър с файтон и без охрана, след царската свита, да бъде застрелян във втория антракт на представлението на балета от Римски-Корсаков "Приказка за цар Салтан" с два куршума от анархиста и агент на охранката Дмитрий Богров?
Защо е допуснато това безумие и не е ли очаквал Николай - иначе мил и богобоязлив човек, че бумерангът на отмъщението рано или късно ще се върне и ще го настигне? Седем години по-късно той е разстрелян като куче по заповед на великия болшевишки лидер Яков Свредлов, председател на ВЦИК на Русия, зад когото стои самият лидер Улянов-Ленин, отмъщаващ със задна дата за смъртта на брат си Александър, екзекутиран след опита за атентат срещу бащата на Николай - цар Александър III - на 8 май 1887 г.
Убито е цялото царско семейство в мазето на обитаваната от него Ипатиева къща в Екатеринбург с непозната, варварска жестокост, като с този акт новата власт нагло показва как ще се разправя със своите противници.
Съдбата на последния руски император е пряко свързана с България. Смятам, че това е съдбовна карма, на която той едва ли е обръщал внимание.
А е трябвало.
Още при качването си на трона се налага да реши един важен и належащ проблем - възстановяването на отношенията с България, прекъснати на 6 ноември 1886 г. след грубите намеси на императорския пратеник Николай Каулбарс във вътрешните ни работи. Има една непреодолима пречка обаче - всесилният премиер Стамболов - и тя трябва да бъде отстранена. Малко лекомислено Стефан Стамболов подава оставка на 18 май 1894 г., пет месеца преди смъртта на Александър III. Княз Фердинанд жадува признание от Русия и го сменя с шефа на основаната на 1 юни 1894 г. Народна партия д-р Константин Стоилов. Изпратена е депутация за възстановяване на отношенията с бившата освободителка, водена от верния човек на Русия - търновския митрополит Климент. Тя тръгва за Петербург през Виена на 15 юни 1895 г. и се среща с императора в резиденцията му в Петерхоф на 5 юли 1895 г. Покушението срещу Стамболов е на 3 юли, той е на смъртно легло и ще умре на следващия ден след аудиенцията на Климент при царя.
Да, приет е само той, другите - Вазов, Теодоров, Гешов, Моллов, Минчович, чакат чинно във фоайето, без да приемат царската постъпка за унижение, а владиката прави всичко възможно за изпълнение на двете важни условия за помирението - спиране на започналото на 1 юли 1895 г. Мелнишко въстание и преминаване на престолонаследника Борис в лоното на православната вяра. То става факт на 2 февруари 1896 г., когато и Руската империя великодушно възстановява дипломатическите си отношения с нас.
Нас ни притиска оплетеният и неимоверно труден за решаване национален въпрос - чудесен повод за освободителката ни да се меси във вътрешните ни работи необезпокоявано още цели 20 години… При русофилски и австро - и германофилски кабинети. Разбира се, до унизителните изцепки от времето на Стоилов вече не се стига - парламентът да честити именния ден на императора на 6 декември 1895 г. и да слуша с трепет протоколните думи на Николай, изпратени по телеграфа до народните ни представители и четени като откровение на другия ден в пленарна зала, но все пак имаме и печалното изключение, наречено кабинет на Стоян Данев.
Тогава регистрираме три големи гафа и един положителен пример, благодарение на руския натиск - приключва Фирмилиановата афера, след която сърбинът Фирмилиан става скопски митрополит на 15 юни 1902 г., на 31 май 1902 г. е подписана тайната българо-руска конвенция, според която армията ни се заставя да помага на руската, под нейно ръководство, при нападение на освободителката ни от трета страна, и не на последно място, същото правителство на Данев допуска подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, избухнало на 20 юли 1903 г., след като вече е паднало от власт на 6 май, донесло толкова страдания на българското население в Македония и Одринско и не довело до освобождаването му в момент, когато интересите на Русия подозрително са насочени далеко на Изток - към Корея и Манджурия.
Все пак отбелязваме застъпничеството на официална Русия, на финансовия й министър граф Сергей Витте и на самия император Николай Романов при сключването на Консолидационния заем от 7 юни 1902 г. между премиера Данев, Банк дьо Пари е Де Пай Ба и руската държавна банка в размер на 106 млн. лева номинални с 5 % годишна лихва и цесионен курс от 81,12 %, с който финансовата криза, люлееща България от 1899 г., е овладяна.
Израз на уважението и преклонението на българския народ и правителство пред делото на дядото на Николай - Александър II - е изграденият от Арнолдо Дзоки прочут паметник, открит официално на 31 август 1907 г. в присъствието на премиера-стамболовист д-р Петър Гудев. Така си оставаме май единствената държава в Европа, в чиято столица, фронтално срещу парламента, да се издига подобен монумент с впечатляващото послание - "Царю Освободителю, от признателния български народ".
Русия признава със скърцане на зъби независимостта ни, но тя е платена от българското правителство на 6 април 1909 г. след подписано споразумение между нашия търговски министър Ляпчев и руския финансов министър Коковцев, с което България откупува турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас - в първия случай става дума за разсрочено плащан заем към Русия от 82 милиона лева за 77 години при 4,75 % лихва, а при втория - за изплащане, вследствие постигнато споразумение на 13 юни 1909 г., на обезщетение на дружеството, експлоатиращо Източните железници от 2 112 000 лева със шестмесечен срок на плащане.
Разбира се, венецът на руската доминация настъпва малко по-късно и протича на два етапа.
Първият е посещението на цар Фердинанд и премиерът Малинов в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 г. - примамката е велика България със Солун и Одрин, но срещу прекомерна цена - българската армия да е пушечното месо при превземането от русите на Цариград и Проливите. Нашият владетел усеща клопката и отлага сключването на военната конвенция, както и на политическата спогодба във варианта й от 20 март 1910 г., за да дойде големият триумф на Николай II със създадения под негов патронаж Балкански съюз със съюзните договори между България и Сърбия - от 29 февруари и Гърция - 16 май 1912, след които и самата Балканска война може да започне на 5 октомври 1912 г. и знамето с Христовия кръст отново да се насочи към Константинопол.
Чудил съм се нашите държавници в лицето на Гешов и Данев такива наивници и слепци ли са били, за да влязат в сговор с основните ни противници по националния въпрос и да бъде използвана армията ни от нейните съюзници за користно решаване на техните национално-обединителни каузи?
За Фердинанд съм сигурен защо поддържа съюза - по финансови причини. С подкрепата на Русия и лично на нейния император, отпуснал му лични средства в размер на 3 милиона златни франка при 5 % лихва със заема от 12 юли - 2 септември 1912 г., той покрива задължението си към виенска банка от 1,5 милиона франка срещу залог на двореца "Враня"!
Знаем как приключва Балканската и Междусъюзническата война, чели сме за сполетялата ни национална катастрофа, за унизителния Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г., но сякаш забравяме, че ако не бе намесата на Румъния в конфликта, тласкана дискретно от Русия, за да ни забие ножа в гърба при неохранявана граница в Добруджа на 28 юни 1913 г. конфликтът щеше да завърши за нас при далеч по-благоприятен начин. Забравяме и друго - не по-малко съществено - лекомислено император Николай II се съгласява да стане патрон на румънския полк, пръв влязъл в Силистра на 29 юни 1913 г. Същата глупост ще я повтори две години по-късно, когато решава да поеме цялата отговорност по воденето на войната, ставайки главнокомандващ на руската армия.
А за абдикацията му заслуга има не само Февруарската революция, избухнала на 23 февруари 1917 г., довела и до падането му от власт след самоотричането му от трона на 2 март, но и българските победи срещу руснаците в Добруджа, след започналата настъпателна кампания на 1 септември 1916 г., приключила на 5 януари 1917 г. с освобождаването на цяла Добруджа и делтата на Дунав и изтеглянето на руската армия.
Следващото унижение на Русия Николай II го следи вече като бивш монарх. Предполагам, че е преживял мъчително трудно сключването на Брест-Литовския мир, с който Русия губи Прибалтика, Полша, Украйна и признава нашите права над Добруджа, но вероятно най-много го е заболяло от това, че контрактът - по искане на България - е подписан на 3 март 1918 г., точно 40 години след сключването на предварителния Санстефански мирен договор, като с него България окончателно къса зависимостта си от Русия, изправяйки се гордо като обединена и свободна държава, победила северната империя, заедно със съюзниците си от Централните сили, в честна и безкомпромисна борба.
Дали е прозрял тогава Николай II стореното зло към България? Разбрал ли е, че всички пакости и грешки се плащат сурово на този свят? Че българската карма ще го преследва упорито до гроба му? Че дори ще се носят легенди за това, че родената на 18 юни 1901 г. велика княгиня Анастасия Николаевна чудодейно се спасява от разстрела и с кораб пристига в България, а от 1922 г. пребивава като графиня Елеонора Крюгер в павелбанското село Габарево, омъжена фиктивно за доктор Алексиев и подвизаваща се като учителка?
През лятото на 1918 г. вероятно са го вълнували други въпроси. Бялата армия приближава към Екатеринбург. Ще бъде ли освободен той и дали съдбата ще се окаже милостива към него да го издигне отново до върха на държавната пирамида като символ на единството на Русия в миг на нейното най-голямо разчленяване и противопоставяне. Готов ли е бил за поредното предизвикателство в живота си? На тези въпроси няма кой да отговори, можем само да гадаем, изпадайки в спекулативни и некоректни обяснения и предположения.
Болшевиките решават да приключат проблема с царя с един замах. Те имат свой железен принцип - "Има човек, има проблем. Няма човек - няма проблем!", който следват непоколебимо. Телефонният звън от Москва, столица на Русия от 5 март 1918 г., рязката и непоколебима заповед на Свредлов, ускоряват необратимо процеса. На 18 юли 1918 г. Николай II и цялото му семейство са избити по най-жесток, подъл и нечовешки начин. Болшевиките демонстрират нагледно как се справят с опонентите си и със своето минало, а обикновените руснаци трябва да чакат 90 години, за да получи императорът им посмъртно своята реабилитация от Върховния съд на страната, която е управлявал според способностите си и толкова обичал. В това се заключава и закономерността на обществено-политическите процеси, развиващи се в голямата северна страна през последните сто и петдесет години.
Каква е оценката ви за управлението на последния руски император? Кои бяха най-съществените му грешки, които доведоха до свалянето му от престола? Правилни ли бяха действията му по време на Първата световна и Руско-Японската война? Трябваше ли въобще да влиза във тези войни? Какво смятате за политиката му спрямо България? Тук пише, че е подстрекавал нападението на Румъния срещу нас, но тогава Румъния не е ли била все още в сферата на Авсро-Унгария?
