За битката, заключена в картина... - Елена Петрова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 217
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

За битката, заключена в картина... - Елена Петрова

Мнение от admin » съб сеп 01, 2018 11:12 am

Дървен и стар прозорец се взираше винаги уморено навън, погледът му беше някак отнесен по посока на павирания прашен път, на черниците и лепите, на приведените селски къщи, в стъклените му зеници се криеха спомените за детски игри край съседните дворове, за бодрата походка на овчаря, повел животните към планините, за старицата, стояща на прага в очакване на своята челяд, за последния марш на момците, поели по пътя към полесражението на някоя война. Зад олющената си рамка беше скътал малка стая от дядовата кирпичена къща. Помещението от както го помня бе застлано с тежки парцалени черги от нечии чеиз, момински сандък бе застинал в ъгъла, а до него имаше дървен миндер. Имаше ли багри между тези четири стени не можеше да се познае, защото прозорецът сякаш упорито и неуморно гледаше единствено навън, светлината беше побягнала от там или се притулваше плахо в иглите и отказваше да се бори с мрака. Всяка от останалите стаи в нашата къща беше прилежно наредена с великолепни карета и бродерии, но тук, когато влезех очите ми се спираха върху единствената украса – огромна картина на стената. Тази картина беше оставил прозорецът зад гърба си, може би от нея бягаше и светлината, защото сякаш знаеше, че на онзи гвоздей не виси просто потъмняло платно, а цяла една семейна история.
На това платно е нарисуван портрет. Облик на моя прабаба, седнала на онзи същия прашен днес път, привела глава, с разпилени коси и с една бяла риза в ръце. Нищо във външността и не би могло да се определи като специално – дрехите й селски, обикновени, ризата й, лишена от шевици, обущата й избелели, но в тъмните и очи имаше нещо различно, пронизващо, неповторимо... тъга, която приковаваше, болка, уловена от художника в две сълзи, мъка, която боите изкусно бяха съхранили.
На гвоздея всъщност и до днес виси разказ от времето на моите деди, който слушах от дете, сгушена в прегръдките на дядо, а в очите ми винаги проблясваше любопитство и вълнение. С времето осъзнах, че историята на дядо променяше своя облик заедно с ръста ми, ставаше някак все по-тъжна и разкриваше постепенно тайната на непрогледната стая и самотната картина. В началото звучеше като приказка за семейството на моята прабаба, за сватбата, децата, усмивките, щастието, чеиза, а след това за майката загубила детето си...
Моята прабаба, тази от портрета, се омъжила рано, защото останала сираче. Съседите били тези, които от уважение към родителите й, помогнали да се вдигне сватба, да се довърши моминският сандък. Съдбата сякаш била спряла да й тъче дни от тъга, радостта се върнала на лицето й, пеела, а прекрасният й глас веселял цялото село, детски плач озарил ежедневието й и времето, което за нея застинало със загубата на родителите й, потеглило отново с усмивка по своя път. Децата й пораснали, станали нейната опора, извор на щастието й, но тогава започнала поредната война и синът й бил мобилизиран. Със страх го изпратила на фронта, с трепет и надежда всеки ден излизала на пътя, за да го посрещне, когато се върне. Седмиците отлетели, но се върнали единствено две смачкани писма – едното до нея от детето й, а второто съобщавало, че синът й, слънцето й, никога няма отново да бъде в прегръдките й. Сломена седнала на пътя под черниците. Наблюдвана единствено от дървения прозорец. Дни наред, отричаща написаното в онова писмо, излизала с ризата на сина си в ръка, вярвала, че ще го види да идва засмян по пътя. Не слушала успокояващите думи на дъщеря си, не успявала да се улови и за подкрепата на съпруга си, косите й побелели за ден, лицето й помръкнало.
Никой не помни колко време е минало от полученото писмо, колко дни прабаба ми е седяла неуморно навън, но един ден през селото минал художник. Дядо казваше, че бил чужденец, защото не знаел добре езика ни, но още щом съзрял прабаба пожелал да я нарисува, искал да улови тази тъга, да запечата историята на битката, която води една майка със сърцето си. Дъщеря й не се съгласила, дори се развикала, разгневила, не искала парче плат, което да я принуждава да помни майка си така тъжна. Художникът обаче бил упорит и няколко седмици заставал мълчаливо на отсрещния край на пътя и рисувал. Изчезнал за кратко и след месец се върнал с портрета в ръка. Подарил го на прабаба ми. Може би видяла грозното отражение на мъката си или времето било изиграло достатъчно добре своята роля, но тя вече не излязла на пътя. Закачили картината в опустялата стая на сина й. Животът се завъртял, продължил своя ход, прабаба ми имала щастието да се порадва дори на правнуците си, но никой вече не чул песните и великолепния й глас.
Дядо ми разказваше, че съществувал и медал – от онези с кръста и мечовете, за храброст посмъртно го били дали, но прабаба никога не пожелала да се гордее и перчи с това парче метал. Твърдеше се, че го заровила или го подарила. За нея били като безценен дар единствено думите на другарите му, съселяните му, благодарността им, че ги е спасил. Загинало за родината казвали, че е детето й, но в нейните очи, той бил загинал за хората – за нея, за сестра й. Родината това не било само земята, а хората, народът.
Позволи ми, читателю, да запазя в тайна по време на коя война се е изрисувала онази стара семейна картина. Това някак няма значение, защото ...
Има битки, чието бойно поле е невидимо, следите им са само в сълзите. Има разкази, които потъват в прахта на миналото, има събития, които не оставят своята диря по страниците на книгата, която човечеството нарича с гордост „История“. Това са онази сраженията, случили се в сърцата на хората, изпратили близките си по бойните полета, да загинат с гордост за родината, загубили ги там. Битки, съхранени в паметта на домовете или отразени в някоя стара картина като тази, закачена на гвоздея в дядовата ми къща.

Отговори