Демитологизиране на митологизирани герои

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 7:56 pm

Пренасям тук постовете си от Феникс. Темата ще продължава тук.

Подтикнат от темата на Спириев с панегирика на ген. Колев се замислих, че образователната система и пропагандата така излъскват образа на някои исторически личности, че ги превръщат в едни нереални идеали. Даже по-скоро не идеали, а направо идоли. А Левски го превърнаха в светец и в буквален смисъл. Храбри, умни, смели, безкористни. Някаква сплав от Исус Христос, цар Леонид и Ян Амос Коменски.

Направо да се чудиш как съвременниците не са оценявали тези светци. Егати и тъпите съвременници! :lol: :lol:

Създава се и още едно погрешно впечатление. Как, разбирате ли, всички тези личности са били едни титани, безкористни, влюбени в Родината, до пълно себеотдаванеи т. н., да не се повтарям, а сега, разбирате ли, всички са едни никакви, корумпирани, гледащи личен интерес, дребни човечета.

Каква Славна История е имала Милата ни Родина, а сега?! Сега - срам и упадък. :lol: :lol:


Така, че такава тема си е необходима за обективност. В нея ще има някои от обичайно премълчавани моменти от житиетата на "светците".


И така....

Изображение
Раковски.

Раковски харчи народни пари за гуляи и жени. Краде. Серийни лъжливи обещания за женитба.

Раковски си пада по разкошния живот и по жените. За което си трябват пари. И се налага да отклонява средства от "народните пари" и от дадените му грантове :)
помощникът му Иван Касабов открито го обвинява, че харчи народни пари, за да води разкошен живот - купил си файтон, два добри коня, направил си пищна униформа: "Отива например на разходка в Топчидере (Белград), туря на коне по двама да вървят пред колата му, а други двама подир колата - с княжески конвой!"
.
Ето какво разказва по този повод Симеон Радев в спомените си: "Конгрес на Вътрешната македонска организация в София, нейде към началото на века.
......................
- Е-хе-е, да бяхте видели навремето бача си Раковски как се движеше понякога с файтон из Букурещ - с по една на всяко коляно! Какво му връзвате толкоз кусур на Сарафов!
Изненадан, Радев се обръща да види говорителя. Няколко реда зад него седи набит възрастен мъж, с ястъклия мустаци. Радев го пита:
- Ваша милост кой бяхте?
- Панайот Хитов - отвръща мустаклията.
Все едно че ми каза - Цар Симеон, разказва Радев, толкова далеч бе за нас тогава епохата на Раковски."
Съби Стойков има един момент в биографията си, когато става един проклет откупчик на данъци. В съдружие с богат турчин, който дава капитала ( от нашия човек - идеята). Бизнес начинанието се оказва оглушителен провал от който Раковски се измъква по "оригинален" начин. Завърта главата на дъщерята на своя бизнеспартньор, обещава и, че ще се ожени за нея. Естествено, за целта ще се потурчи. И след като мами доверчивите турци няколко месеца, накрая ги обира и изчезва.
През 1850 г. Раковски в съдружие с "Екмекчи-баши" Мустафа откупил за огромната сума от 800 000 гроша пловдивските ресумати и интизапа [данъците на пловдивския панаир]. Тази мащабна финансова операция претърпяла пълен крах. Заради натрупаните дългове Мустафа паша вкарал Раковски в затвора за три месеца, но това не помогнало да си върне парите от недобросъвестния си съдружник и го принудило да преследва длъжника си чак до Белград в 1861 г. Иван Адженов разказва, че за да омилостиви заемодателя си, който го заплашвал със съд, Раковски приел да играе главната роля в една галантна, почти невероятна история, която започва така:
Красивата дъщеря на Мустафа бей видяла Раковски, влюбила се в него и решително заявила на баща си, че ще се омъжи само и единствено за българина. Затова богатият лихвар предложил на Раковски да се потурчи и да се ожени за щерка му - само така щял да му опрости дълговете, като същевременно обещал да му издейства държавна служба в столицата. Раковски се съгласил, но при условие това да стане, когато приключи току-що избухналата Кримска война. Мустафа бей добросъвестно уредил бъдещият му зет да бъде назначен (заради перфектното владеене на източните езици) в турската войска като терджуманин [преводач] при Видинския паша или секретар в турския военен съвет. Всъщност тайното намерение на Раковски било да шпионира в сърцето на турския щаб в полза на руснаците. За нещастие обаче бил заловен след предателство и изпратен под конвой в Цариград, където го очаквало смъртно наказание. По пътя Раковски се сетил за Мустафа бей и тайно изпратил съобщение до "бабалъка си", като му припомнил споразумението им. Така пред султана наред с провинилия се пред държавата българин се изправил Мустафа бей (в други варианти - самият военен министър, а в трети - шанданджи-башията, т.е. началникът на осветлението в султанския сарай) и измолил за хатъра на дъщеря си гяурина, след което завел бъдещия си зет у дома си. Как Раковски е живял у тъста си, близо до младата ханъмка, не бихме могли да си представим. Нека само да си припомним, че и епископ Софроний Врачански е прекарал известно време в турски харем, за да спаси главата си!
Било по време на Рамазана.
За да увери Мустафа бей в искреността на намеренията си и да приспи бдителността на турските власти, Раковски, който още преди войната бил станал член на дервишката секта бекташи, редовно ходел на джамия, т.е. стриктно изпълнявал постулатите на праведния мюсюлмански живот и съвестно се подготвял да приеме правата вяра (хак-дини кабул едерим). Приготовленията за сватбата също вървели усилено в духа на източната разточителност, а "Раковски - млад, хубавец, сърдцат, гиздаво применен, пълнел очите на хубавата мома друговерка."
Дошъл Курбан-байрам. Мустафа бей с домашните си отишъл на молитва, а когато всички се върнали от джамията, се оказало, че "шанданджинин гювеси" (зетят) е изчезнал заедно с много скъпоценности от къщата.
Неизпълнени обещания за женитба има и поне с една котленка и после с атинянката Фросо, дъщеря на прочутия хаджи Христо Българина.

http://liternet.bg/publish11/d_andreeva/zhenite.htm

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 8:11 pm

Изображение

Левски.

Васил Кунчев е провъзгласен за национален светец. В преносен смисъл. А единият от двата съперничещи си синода на "Българската православана църква" в стремежа си да спечели точки в борбата с конкурентния синод, взе, че го канонизира в буквален смисъл.

Изображение

Изображение

Какво можем да кажем в тази тема за него. Ами доста неща. Краде коня на вуйчо си, стреля по Раковски (не улучва), предлага да убият досадната жена на най-верния си ятак, опитва се да организира убийството на Христо Георгиев (чиито паметник е пред Университета), извършва доста обири на богати българи за да ги принуди да дават пари за организацията му ("революционен" рекет) и накрая убива слугата на един богаташ, на когото искал пари.

Лично аз не бих го оприличил на светец.
Останало само да се прекара на рѫка хранения конь на отецъ архимандрита, коитр чинѣлъ около 3,000 гроша. Ето по кой начинъ можалъ Игнати да се покачи на вуйчовия си конь.
Единъ день, на 3-и мартъ 1862 година, когато наближило да се мръкне, той влѣзълъ въ черковния дворъ на Св. Богородица и се скрилъ въ една килия, Тамъ той чакалъ дордето се притъмни добре, за да се затворятъ вратитѣ на клисаря. Когато останалъ той тамъ господарь на черковния дворъ, излѣзълъ полекичка отъ килията и отишелъ полека да опита дали е отворенъ комшулука на метохския дворъ, гдето живѣелъ вуйка му и, гдето се намиралъ коньтъ. Това билъ единствениятъ начинъ да изпълни той своето желание.
Посрѣдъ нощь било, когато Левски влѣзълъ въ метохския дворъ и съ прехапана устна приближилъ се до обора. Най-напредъ той посипалъ пѫтя до портитѣ съ слама и боклукъ, за да не се чуе тракането на конскитѣ стѫпки; после, влѣзълъ да отвърже коня, превелъ го презъ черковния дворъ
и излѣзълъ на мегдана благополучно. Разбира се, че револверътъ и камата сѫ замѣстяли кръста и молитвеничето. Следъ като си прибралъ едно друго отъ кѫщата на зетя си, той се яхналъ на хранения конь и хваналъ пѫтя
за с. Дѫбени
Трѣбва да ви кажа, че той гръмналъ върху Раковски но не можалъ да го улучи.
Презъ зимата той събира решителни момчета изъ Ромъния, за да ги води въ Букурещъ, за да убиятъ Христо Георгиевъ [113].

Може би на нѣкои строги моралисти да се повдигне злъчката отъ това действие на Левски. Но ние ги предупредяваме да погледнатъ на въпроса не отъ точка зрение на царско-калугерския катехизисъ. Ако кръвожадниятъ монархъ, който коли и беси само за това, защото се намѣрили хора да оспорватъ неговата божествена санкция, ако той извършва всичко това за собствено свое удоволствие, то, кажете ми, не е ли ималъ това право човѣкътъ, който се е мѫчилъ за доброто на милиони поробени създания? Левски, който се билъ посветилъ да работи всичко за благоденствието на другитѣ и въ вреда на себе си, който билъ самъ, и противъ когото били всички, споредъ насъ билъ въ правото си да жертвува не едного мерзавеца, който му пречелъ, а стотина. А да посегне на живота на Христо Георгиева имало е сериозни причини. Този последниятъ минавалъ за представитель на българския народъ въ висшитѣ крѫгове, на нему сѫ се изпращали твърде крупни суми, най-много отъ православна Русия, които суми се гълтали отъ неговитѣ дебели каси. Той прѣчелъ съ своето влияние на всѣко революционно движение. Освенъ това, фактътъ, че той и другаритѣ му бѣха подбудили руския консулъ въ Букурещъ, Офенбахъ, да протестира противъ четата на Хаджи Димитра, бѣше още новъ.
За тая цель Левски наелъ кѫща въ Букурещъ, гдето се приготовлявало убийството, но Л. Каравеловъ съ голѣми молби и увещания едвамъ можалъ да го склони да не извърши подобно страшно престѫпление.
Кѫщата на Бай Ивана се състои само отъ една стаичка, така щото онова, което той говорѣлъ и вършелъ съ Левски, бивало чуто и разбрано и отъ стопаницата на Бай Ивана. Тя знаяла вече Левски, кой е той и по каква работа ходи. Като майка на нѣколко дребни дечица, тя не можела да гледа хладнокръвно, какъ мѫжътъ ѝ остава своята работа и кѫщата си безъ ока брашно, та ходи подиръ страшния човѣкъ.
— Ти си намѣри другарь като тебе, безъ жена и безъ деца, — говорѣла тя на Левски и започнала да го ненавижда.
Да я очистимъ, — казалъ единъ день нашиятъ херой на Бай Ивана.
Съгласенъ съмъ! — отговорилъ той, безъ да изпитва на дълго причинитѣ.
дойде рано една зарань да извърши престъплението, а бай Иванъ по обикновено ще извика: — „Тичайте, съседи, нападнаха ни душмани!” Прилагането на тая мѣрка обаче, не се извършило на дѣло, по желанието на Левски, който билъ повиканъ, за да извърши друга по-важна работа.
За тая цель Левски намислилъ да взима насилствено пари отъ ония богаташи, които не давали съ добро.
— Гдето щѣха да ги взематъ турцитѣ, да се въорѫжаватъ съ тѣхъ противъ насъ, по-добре е да ги вземемъ ние, — говорѣлъ той.
Въ Карлово живѣелъ нѣкой си даскалъ Митко, човѣкъ не съ празни рѫце. Една прекрасна нощь Левски повелъ цѣла дружина, състояща се отъ Димитъръ Общи, Иванъ Арабаджията, Макавей Хайдутинътъ и Кузманъ Гатевъ, за да нападне даскалъ Митка. Д. Общия, който въ много случаи е развалялъ плановетѣ на Левски, и въ тоя случай побъркалъ работата, така щото нападението не можало да стане. Чрезъ подобни срѣдства, които ние напълно одобряваме, въ отношението на човѣкъ като Левски, той можалъ да събере достатъчно количество пари.
Лицемѣрнитѣ фарисеи, ония, които бѣлятъ свѣта презъ цѣлия си животъ, само отъ жажда за богатство, чрезъ разни спекули, безиргенлъци и фаизчелъци и които сѫ най-безсъвѣстнитѣ крадци, вѣроятно ще да възнегодуватъ отъ тая постѫпка на Левски. Да се не стрѣскатъ. Левски е събиралъ единъ видъ данъкъ много по-законенъ отъ обикновения. Той се е разчиталъ нощно време съ своитѣ данъкоплатци, само за това, че е билъ Левски, а не султанътъ. Освенъ това, оня, комуто вземали паритѣ, волю и неволю, ставалъ бунтовникъ, така щото две цели се постигали отъ единъ пѫть. — Който е противъ насъ и цельта ни, то нека нѣкой отъ вас се преправи на турчинъ и да му удари единъ бой, и работата е свършена, — говорѣлъ той. Тая мѣрка е била най-сгодното срѣдство за заспалитѣ роби.

Другъ единъ пѫтъ — въ Ловечъ, Левски отишелъ да иска пари отъ единъ богатъ българинъ, който се обещалъ на мѣстнитѣ работници, че само тогава ще пожертвува нѣщо и ще се запише работникъ, когато види съ очитѣ си бѫдещия български освободитель.

Левски не закъснѣлъ да му се представи.

Бѫдещиятъ работникъ билъ отъ оная категория хора, които желаятъ да се запознаятъ съ нѣкого или да се научатъ нѣщо само отъ просто любопитство. Когато дошло време да брои опредѣленото количество, то нему се не щѣло, и за това отложилъ за другия день. На уречения день Левски се явилъ пакъ при него въ кѫщата му; но жадниятъ за пари богаташъ прибѣгналъ до хитрости. Той поставилъ слугата си да пази на двора съ порѫчение — че като се яви такъвъ и такъвъ човѣкъ, да му каже, че нѣма никой и да не го пуска да влѣзе.

Левски върви напредъ и не иска да слуша, що му говори слугата. Тоя последниятъ, додето говорѣлъ най-напредъ както се следва, захваналъ да вика на високо: „Вънъ! и по-искалъ да се хвърли върху оногова, който билъ неприкосновенъ за цѣло едно царство.

Левски пламналъ, но не искалъ да повдигне шаеченото си палто, подъ което се криели револвера и кама. Глупавото момче, възползувано отъ неговото смущение, продължавало да вика още по-силно. Тогава Левски стисналъ дръжката на своята остра кама и забилъ острилото ѝ въ гърдитѣ на момчето, което рухнало на земята, прегънато на два ката. Хитриятъ господарь, който до това време гледалъ презъ прозореца, излѣзалъ на двора и изревалъ като заклана крава:

— Дръжте го!
http://macedonia.kroraina.com/zs/index.html

Потребителски аватар
jacksparrow
Мнения: 4642
Регистриран: вт май 08, 2018 12:24 am

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от jacksparrow » чет май 31, 2018 8:30 pm

Левски се е захванал с голямото дело, прощават се доста неща, а коня не го е откраднал, а си го е приспаднал насрещно задължение, чичото му е дължал и повече. Това за жената, май е от книгата на Ботев, той е обичал да украсява :) На мен ми е интересен Джендо,описва се като овчар, а стига до масон, накрая го отравят масоните в Париж, защото им издава тайните.
#BlackLivesMatter #IStandWithLukashenko

Потребителски аватар
jacksparrow
Мнения: 4642
Регистриран: вт май 08, 2018 12:24 am

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от jacksparrow » чет май 31, 2018 8:32 pm

Поправка Захари, но не ми дава да си променя мнението.
#BlackLivesMatter #IStandWithLukashenko

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 8:33 pm

by bukvite » Wed Aug 02, 2017 8:07 am

Иконизирането на революционерите започва по време на соца. Целтта е най-вече те да се представят като нещо възвишено, като хора много различни от нас. Т.е - ние не ставаме за революциониери. Всъщност е по-дълбока идеята. Тия откъси са песничка. При Левски особено е мазано много яко. Ако почнем с това, че Левски не пиел и пушел. Има няколко снимки на които се вижда как ръката е държала цигара. Е цигарата е махната, но жеста си стои... А с пиенето - как виждате да се основе комитет и това да не се комква. Сега не сме религиознии и тоя обичай ни се губи, но тогава са вярвали, че това е христовата кръв, която скрепя делото...
Иначе са си били Хъшове в пълния смисъл на думата. Пиесата на Морфоов ги показва много добре.
Буквите, ВЪОБЩЕ не започва при социализма. Почва поне още с Вазов - ето виж ... стихотворенията му от "Епопея на забравените". През целия период на царство България това се учи в училище, портрети на Ботев и Левски се носят като църковни икони на всякакви училищни шествия, кръщават се улици на тяхно име, издигат им паметници. Култът при социализма е продължение на традицията, а не нещо с цел да се покаже, че ние не можем да бъдем революционери. Напротив - както и преди 1944 са създавани тези фалшиви идеализирани портрети като търсен образец за подражание. Поне някакъв. Не е било полезно да се пише, че повечето ни национални герои имат полукриминално и съвсем криминално минало, не са се понасяли помежду си, не са били морален образец и често не са били и чак толкова безупречни и в патриотизма си.

Примерно същият този Касабов, който е бил сподвижник на Раковски, а после е участвал и в македонската организация, явно в някакъв момент "се е срамил да се нарече българин" и е станал Касабеану.

Или примерно Драган Цанков, офицерите русофили и Радко Димитриев - ще говорим за тях по-нататък.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 8:34 pm

Изчакайте да си преместя всичките постинги и ще продължим.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 8:35 pm

Хора като Филип Тотю, Панайот Хитов, Ильо Войвода, Гаврил Хълтев (Бенковски), са си нещо много близко до днешните мутри отвсякъде. А от мутра лесно се става национален герой. Справка - Аркан и Захарченко.

Колкото до това, че единствено Вазов е "виновник" за култа - не е само той. Щяло е да се намери кой да пише стихове, вероятно даже още по-бездарни, но и тях е щяло да ги учат в училище. Национализъмът тогава е тренд, създаването на национални идоли - обществена поръчка.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 8:39 pm

Интересното е, че произведенията на Захари Стоянов и на Вазов идват в много подходящо време - началото на 80-те, когато България е скарана с Русия, почва да става малко неудобно, че свободата е подарена и започват да се търсят собствени герои, несвързани с дядо Иван. И ето ти - героите от неописуемо некадърно организиран и некадърно осъществен напълно провален бунт, довел до страшни кланета, ставата национални идоли.

И интересно - и двамата автори са в емиграция в чужбина, докато в Княжеството е най-проруският режим в историята.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 9:23 pm

Малко за целта на темата - историята не е подраздел на митологията. Тя е наука, която се стреми към истината, а ако истината не се харесва на някого-толкова по зле за него.

И ако някакви исторически събития или герои се описват изопачено, имаме пълното право да се опитваме да търсим и ние истината, а не да се задоволяваме с изкривени и силно фризирани версии. Отдавна сме пълнолетни и не смятам, че фактите могат да са неприлични или неподходящи.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 9:27 pm

Получих обввинения, че Левски е почитан като национален герой и колкото и да ме е яд, ще продължава да бъде почитан.

Аз не се и съмнявам че е почитан. И не ме е яд. Става дума за това, че го обявяват буквално за светец (че даже в религиозен смисъл, което е вече отвъд всякаква граница) и твърде старателно излъскват образа му.

Това, което почитат е някакъв пи ар продукт, редактиран, цензуриран и едва ли не фотошопнат. И в този "продукт" се губят чертите на истинския Васил Иванов Кунчев.

А на мен ми е интересен истинския. Човека, роден в Карлово. И живял на Балканите. През ХIХ век.

Пък някои ако си падат по рекламни диплянки - е, всеки си има страст. Моята е историята. Тяхната очевидно - не е тя.

Потребителски аватар
bukvite
Мнения: 760
Регистриран: съб апр 21, 2018 7:35 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от bukvite » чет май 31, 2018 9:35 pm

Мда, всички като говорят за Левски се сещат за образа му от Апостола в премеждие.
Русоляв, очи сини, почти сиви и прочие. Само дето първо Вазов никога не е виждал Левски и второ Левски никога не е ходил в София, преди да го закарат за процеса.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 10:33 pm

Представи си една реставрация на произведение на изкуството. Първо трябва да махнем слоевете потъмнял лак, слагани при предишни "реставрации", старите "поправяния" и надживописвания, да махнем сребърния и златен обков, скриващ най-почитаните икони и чак тогава може да търсим обективна оценка.

Аз в момента това правя.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 10:34 pm

Представи си иконата света Троица на Андрей Рубльов.

Почитана, почитана, лъскана, лакирана, позлатявана.

През 19 век от нея се е виждало това:

Изображение

И трябва да съдереш позлатата (какво неуважение!) за да видиш истинската картина.

Изображение

И чак тогава може да преценяваш тя дали е шедьовър или не.

Е, аз образно казано, махам ламаринения обков, без да смятам, че от особено значение, дето ламарината била златна.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 10:40 pm

Изображение

Ботев.

"......хората,
дето ще кажат за мене
„Нехранимайка излезе“, ....."

Да, нехранимайко (в най-буквален смисъл). Хаймана, пройдоха. "Хъш" в момента се води за почетно звание, затова ще употребя думата 'ашляк, която се ползваше в моето детство.

Ботев е поет и революционер. Това са най-важните му характеристики. Вярно, че има само 20 стихотворения (а "пещерните антикомунисти" вероятно ще ме поправят, че са 19, щото смятат, че едното не е негово), но е поет, при това за мен - добър поет.

Харизматичен е. Това го признавам напълно и мисля, че е безспорно. Напомня Петьофи. Или даже Че Гевара. В България - Яворов (който също можеше да загине из чукарите в бой с турците и да не напише истински ценните си символистки стихотворения). Или Вапцаров, макар, че Вапцаров за мен е по-добър поет.

Или пък Висоцки.

В момента би бил рокаджия или рапър, пеещ за политика. Ако е на запад - левичар, пишещ за правата на малцинствата и бичуващ the establishment, в България вероятно "десен".

Но и в двата случая маргинален политически екстремист.

Не мисля, че е бил човек, с който бихте искали да се познавате твърде отблизо. Луда глава, опасен и чужди и за свои. Представяте ли си какво му е било на Каравелов с такъв "сподвижник".

И сега, да не си помисли някой, че аз съм единствения, който кощунствено дърпа завесите на сакралното, ето едно списъче, което открих докато си подготвях постинга. http://zonkobg.blogspot.be/2012/05/blog-post.html
Краде на едро и дребно, включително прибори от кръчмите, дрехи от закачалките в читалището, пари в брой от училищното настоятелство.
Хулиганства и мами за финансова облага много хора из редица руски, румънски и български градове.
Извършва контрабанда през границата с Румъния.
Организира и провежда обири с взлом, включително се проявява като касоразбивач.
Сече фалшиви монети.
Заплашва с оръжие и изнудва различни хора в Румъния за пари и облаги.
Извършва въоръжени грабежи.
Нееднократно лежи по затворите, където се бие със затворниците и ги принуждава да му дават различни неща за по-комфортен престой.
Взима назаем пари, които „забравя” да върне.
Гладува и мизерства само защото не желае да работи за изедническата класа. Оставя в същото благословено състояние на пост и молитва майка си и бременната си жена с дни.
Възхищава се от и подражава на френските комунисти и руските анархисти.
Проповядва революция чрез избиването на всички заможни хора и цялото религиозно духовенство.
Чрез различни спекулации успява да изземе печатницата на Любен Каравелов, да го изгони и злепостави в очите на всички и да заеме мястото му.
Подава си оставката от Революционния комитет, защото не желае чужда дума да се чува повече от неговата и не иска да иде в България да организира въстание с апостолите.
Практиката му е след подобни благородни мероприятия известно време да се укрива, докато спре да го търси полицията.

Ботев реално е бил недоучил студент. Не в университет, а в Одеската гимназия, но гимназиите тогава са били на нивото на днешните университети. Ако я е завършил, би имал доста възможности, но той над това.
Тежките българи търговци в Одеса и водители по онова време на българския елемент в тоя град — Тошкович, калоферци, под надзора п почти под стряхата на които се е намирал Ботйов заедно с много още подобни нему българчета — не са имали причини да му не благоприятствуват. Напротив, те са гледали още да не изпуснат от кантората си сина на даскал Ботя, на комуто дарбите и събудената натура не е възможно да не им са били известни. Най-после, ако не тежък търговец, ако не висок чин в армията, то Ботйов можеше да излезе от Одеса поне обикновен кандидат на правото, историко-филолог или друго нещо, каквито станаха и се завърнаха в България много негови съвременници и връстници. Да го турим най-после на една дъска с Любена Каравелов, т.е. че той можеше да преживей скромно в Русия десетина и повече години; да се явява по два-три пъти в университета, колкото за адет; да изучи и прехвърли всичко, каквото е било написано и създадено по онова време от руския умствен живот; да си пробие път и се запознае с редакциите на няколко руски списания; да захване да събира с желязно постоянство и с убийствено спокойствие на книжовник българското народно творчество: песни, гатанки, пословнцп, приказки и пр., с които да запознава учения славянскн свят с тъмното още тогава свое поробено отечество; да пише свои разкази и повести със строга тенденция и агитация, че тоя народ трябва да се освободи, и най-после да дойде по-наблизо до брега на своята бащина земя, отгдето да почне систематическа и постоянна борба, каквато е била възможна тогава и каквато по тогавашните понятия се е считала за полезна. А Христо Ботйов, всички трябва да признаят това, можеше да стори и извърши тая деятелност: на литератор, поет, агитатор, революционер, публицист и вестникар.
Обаче Христо е над такива неща като ученето.
Никаква дисциплина, приличие и послущност не спирали неговите естествени влечения. Ученик от цялата гимназия, който имал най-лоши бележки за своето поведение, бил той. Гдето се проявявала най-малка протестация било против началството на заведението, било против няколко от учителите, то Ботйов непременно трябвало да бъде там. Често той бил подлаган на наказания, предписани от училищния правилник.
Известно време го търпят, защото:
Ако той да беше русин, то отдавна би бил изгонен и нещо повече, но тогавашните заведения, макар и сегашните в Русия, гледаха на българите много снизходително, през пръсти, така да се каже. Где свършили, где не, че били с неудовлетворително поведение през куп за грош даваха им в ръцете по едно парче книги и ги пращаха в България да будят своите съотечественици. Храни боже както правят днес нашите училища с помачетата.
Но неговото отношение към ученето е такова:
Баща му го пита за професорите, за Тошковичови и за други светски знаменитости от Одеса, а той разказва, че се научил да язди на кон, да върти шашка, да прави борш и други такива.
Не бой се, тате, ти гледаш и съдиш на работите по старата школа и понятие — възразило чедото, весело и засмяно. — На твоето време хората гълтали и зобали всяка глупост, която излязвала из устата на педанта учител и на още по-педантския учебник. Тия идиотски, времена се минаха, няма ги вече в Одеса и другаде, както това е било по твоето време. Аз не зная катехизиса, много аритметически правила и сухи дати от историята и пр., но можа да се боря с всеки професор и учен. Твоите ломоносовци и державиновци, с които ви пълнели едно време главнте, днес не струват лула тютюн.
TO BE CONTINUED

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 10:59 pm

Ботев - продължение.

Ботев в Задунаевка. Като учител се занимава с мазни борби. Зарязва учителството и се записва доброволец в казашки полк (интересно как се връзва с омразата му към царизма и прополските му симпатии. Казаците именно се смятат за опора на режима и са обвинявани за най-големите зверства в Полша само преди три-четири години). Краде коне (все едно сега да краде коли) и пиянства. Като казак.
Ботйов станал още по-уважаем между казаците. В техния лагер се преселил той, с тях ял, лягал и ставал. Техният весел и безгрижен живот, техните песни и игрите „казачок“ и др. като балсам легнали на неговото сърце. А училището, а учениците, а домакинството? — Пак на гаргите и на кукумявките останали.
— Христофор Ботйович! Ти, брат, си настоящий казак-удалец, защо не се запишеш при нас волноопределяющий? Захвърли това бабешко занятие — учителството — му казал един ден началникът на казаците.
Христофор Ботйович не си поплюл на ръката. На втория ден той влечал вече казашка шашка и шинел, влязъл в полка доброволец. Да не кажете, че това е било за чин, за кариера и от голяма нужда? Не; за разнообразие и за удовлетворение на жадната за приключение душа, която не можела да си намери покой никъде, ни в училище, ни по седенки, пехливанлъци, вълчи и кучешки общества. Наскоро се случило да имат казаците маневри. Ботйов прлучил отличие. Макар и прост солдатин, той бил тесен приятел с офицерите, първо място държал в техните интимни и невоенни работи. Кражбата в казашките полкове не е от големите пороци. Ботйов се подвизавал заедно с вярното товарищество по границата. Една нощ с десетина още казаци той ходил на десет часа разстояние в едно румънско село — да крадат един добър кон, който отдавна съблазнявал казашката алчност за хубави коне. Гдето отивал, все „молодец“ се показвал.
Но дълго ли можеше да остане Ботйов казак и солдатин, гдето все е бил подложен на дисциплина, когато той не можа да стои ученик, несравнено по-свободен, и учител, съвсем независим вече човек? Тоя въпрос е излишен за всички ония, които дотука са следели нашия човек и неговия характер. Няколко месеца само, дордето казаците били на лагер и на по-леко и весело занятие, стоял той при тях, а после заявил, че му е невъзможно вече да стои. Офицерите, които му били най-ближни, не му правили никакви препятствия. Освен това минал по онова време Раковски през селото, който бягал от одеската руска полиция, която искала да го арестува като бунтовник. Той взел на Ботйова коня да бяга по-скоро и няколко рублици, които имал спестени, и заминал към влашката граница, а на Ботйова казал, че е срамота да си убива златното време и младините в пиянство с казаците.
Прибрал се Ботев накрая в Калофер (има предание в Задунаевка, че го е търсила полицията), постоял там, поучителствал, скарал се с баща си и и с чорбаджиите и накрая като най-добро решение решили да го пратят да учи в Москва. Само, че той се отбил по пътя във влашките кръчми и там си и останал.

Армаганите, които, както видяхме вече, много калоферски майки пратили до своите синове в Русия чрез Ботйова, тук, в кръчмата на Царски, се изяли между дружината. А писмата, които придружавали тия армагани, Ботйов ги турилв един плик и ги възвърнал обратно в Калофер, понеже не им знаел адресите в Русия. Писмата се получили благополучно и произвели своето действие на зачудване. Родителите му се безпокоили, и твърде основателно, да не е постигнала сина им по пътя някоя беля. Писали, питали разни познайници в Москва и други градове, но никакво известие, никой не виждал и не чувал Христа Ботйова, пропаднал без вести.

To be continued

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » чет май 31, 2018 11:07 pm

Ботев - още продължение.


Дребни кражби.
И Ботйов от своя страна не стоял със сгърнати ръце пред жестоката борба на глада, и той се мърдал. Нарочно отивали понякога да ядат на някоя гурбетска ахчийничка, гдето той икономисвал под дрехата си било хляб, било лъжици, фърколица, пията, нож и пр. ахчийски принадлежности, а после ги оставяли депозит на някой верен българин!
Той ходел и в букурещкото българско читалище „Братска любов“ да чете вестници и книги, гдето никой не обръщал на него внимание, гледали го като един от стотината българи емигранти, които пълнеха по онова време румънските градове. Свивал се в едно кьоше, навеждал очи и чел, без да се казва кой е и да се препоръча някому. Вижда се работата, че мизерията, която го е блокирала от всяка страна, дрехите по гърба му и окъсаните му обуща, които зяпали като ламя, произвеждали са известна скромност и срам. Трябва да кажем и това, че Ботйов е обичал твърде много да се носи чисто и прилично, с бяла риза и с черни дрехи. В това отношение той не прилича на хората с неговите идеи и принципи било в Русия, било другаде. Веднаж, когато имало в читалището високи посетители със самурените кожухи, той откачил на едного палтото, което изпукало на гърба му, и станал невидим към воденицата. Една нощ само се загънали с тая топла дрешка, защото по-скоро трябвало да се продава.[/highlight]
Сериозни грабежи и престъпления: По-времето, когато Левски обикаля България и прави комитетската мрежа.

Грабеж с изтезаване на жертвата.
Но имам на ума си един план, който мисля да изпълня, па тогава да тръгна — казал тайнствено непознатият и се огледал наоколо си. — Тоя план е да туря на ръка златото на някой разбойник аристократ, моето според мене е нещо простително — пришепнал непознатият на ухото на нашия Христа.
Това било доволно. От тая вечер Ботйов и непознатият бивши прокурор се побратимили за взаимни действия. А знаете ли кой е бил негова милост бившият прокурор? Нико Георгеско, познат вече на българските читатели по-късно по своите действия в Стара и Нова Загора[11]. И започнали вече борба срещу буржоазната собственост, която се нарича на комунистически език кражба. При Флореска, Шапченко, Кьбсето, Дишката, Троенчето и пр.; присъединил се и Нико Георгеско. Научили се, че в Мачин надало някой си турчин митничар, който имал няколко хиляди лири и живеел усамотен на края на града, до Дунава. Нощно време, когато Дунавът бил замръзнал, дружината минала в Мачин и сполучила да влезе в жилището на турчина. Мъчили го, търсили лирите, но напусто. Кьосето и други искали да заколят жертвата, но Ботйов го запазил. В къщата му намерили много тютюн, на денкове, за които разсъдили и намерили, че струва да се вземат и пренесат в Браила. Всеки задигнал по един денк, а някой имало, който взема и по два. Но когато наближили града, напада ги румънският караул. Бяг, кой накъдето види и кой както може да хвърли денка.
Опит за взломна кражба.
Но станалото — станало. Трябвало да се пристъпи към други, по-реални предприятия, Флореско и Георгеско си имали грижата за приготовлението на инструментите, с които ще да чупят и режат врати и каси. За нашия герой оставала командата. По верни сведения научили, че в касата на един румънски търговец, който продавал каси, имало до 30000 наполеона. Търговецът живеел в Галац, следователно и дружината отишла там. Щом се прибират хората от чаршията, нашите търговци спущат котва до вратата на магазията. Тая врата била дотолкова здрава, щото дордето я разбият или прережат, минало се среднощ. Понеже търговецът, както казахме, бил продавач на каси, то пред дружината се изпречил океан — в коя именно каса са парите. Георгеско решил задачата. С малко фенерче в ръка, като биволско око, той отивал при всяка каса, която чукал с пръстите си, като кога се опитват узрелите дини. „Тая е тя“ — казал той и дружината се налепила около показаната виновница, която като легнала на земята, червата ѝ се обадили със своя нежен глас и вдъхнали сила и живот на борците. Касата с парите била вече в своята агония, когато започнало да се чува нещо шум отвън. Проводили едного да види какво е, той се не върнал вече. Проводили втори, също. Отишел най-после сам Ботйов. Щом надникнал от вратата, повече не му трябвало вече: било се съмнало и хората си отваряли наоколо дюгените. Той се върнал и извикал на останалите, които режели и чупели още, да бягат, като им казал, че сам господ ги наказал. Всичките търтили да бягат, но Георгеско се залепил като пиявица от студеното желязо, не иска да знае. Ботйов го опъва за дрехата, а той ся забива ноктите в жертвата.
— Бягай да бягаме, че се съмна! — говори Ботйов.
— Остави ме, братко, остави ме по-добре тук да умра, отколкото да излязвам с празни ръце — отговаря Георгеско.
Най-после излезли и господарят на мазата влязъл. Щом той съгледал своята любима каса повалена на земята и проядена от едната страна, изревал, колкото си може, и паднал пред вратата в безчувствие.
Още един грабеж
Един руски скопец, който продавал икони, Ботйов се запознал с него и го викнал да го заведе дома си уж, да си купи фамилията му няколко парчета. Скопецът бил възхитен, че се срещнал с човек земляк, който му говорил езика. Като вървели из една тъмна улица, Иван Дългият натисва скопеца изотзад, у когото намерили около 500 рубли. Ботйов набързо сграбил половината и ги върнал на стопанина им, за което по-после го осъждала хъшовската среда, че не правел добро. До вечерта още рублите били сортировани между гладните хъшлаци.
Тежката артилерия била готова вече да настъпи в пълен състав. Най-напред пострадала касата на браилския гражданин Скарлат Стратович. Желязната каса се разбила твърде сполучливо, но напусто. Намерили вътре много часовници, залог, види се, но часовник можеш ли продаде? Пари имало, но слаба работа, само за цилиндър на Георгеска и храна за Ботйовите адютанти на два-три деня. Второ жребие паднало върху касата на някого си Коста Василев, който бил заклет враг на емигрантите. В тая каса съвсем силно духал вятърът: 50–60 франка, само гологани, намерили и един запис от 1000 наполеона, който бил оставен от братя Симови. С гологаните си напълнили джебовете и си излезли почтено, като ревизори.
Трябва да кажа, че и тия нощни обири на Ботйова са били достояние на всичките му малко-много приближени. Той не ги е криел от никого, на всички ги е разказвал с най-дребните по-дробности, считал ги е за нещо обикновено, за негова длъжност. В. Попов, който го е наблюдавал най-внимателно, разказва, че когато разбили първата каса с Георгеска, който режел най-много, то Ботйов бил на другия ден във възхищение.
— Той е гений, той е талант, той е човек за обичане! — говорел Ботйов пред двама-трима души. — Ако вие го би видели как той се приближава до касата с генералско хладнокръвие, как си поплюва на ръцете и как реже желязрто като прясно сирене, то би го целунали. Велик човек! Рядко се раждат подобни личности.
Нещо интересно за Раковски - -
Ботйов изпитал, че около 1848 г. покойният Раковски ограбил един влашки капитанин. Взетата сума, която била около 5000 жълтици,
Това са сериозни суми. На днешни пари - от няколкостотин хиляди, до почти милион евро. Зависи какви точно са "жълтиците".

Тук има едно изнудване и шантаж, неуспешни. Накрая Ботев благородно се отказва да вземе парите. Продължава в същия дух, влиза в затвора.

След излизането от галацкия затвор отива в Букурещ.

Фалшификатор на пари.
Тулешков видял в стаичката си Узунджовския панаир.
— Какво си се развикал бе, маскара? Влизай де! — му казал Ботйов, който отворил вратата, колкото да се нацеди Тулешков вътре, който бил гологлав, разчорлавен и със запретнати до лактите ръкави, почернял и изгорял от кюмюр и огън.
Стаичката на Тулешкова имала следующето дередже: в собицата, гдето имало място и за готвене, горял силен огън, на който врели няколко железни съдове с неизвестна жидкост. Отстрана имало едно малко духалце, с което един раздухвал, а други бъркал в гърнетата. Върху една масичка имало около 20–30 малки гипсови чашички, наредени като батарея. К. Тулешков влязъл като в небрано лозе. Освен Ботйов в стаичката се въртели още 4–5 души, всичките със запретнати ръце, всичките изпотени и почернели. Онова, което поразило и вразумило Тулешкова, било това, че на земята, върху едно простряно палто, имало турени, около 500 рубли, нови-новнинички, но още неогладени. Тулешков разбрал, па и читателите са разбрали вече, че тук се секат калпави пари: повечето руски рубли, турски лири, бешлици и пр. Майсторът им бил Петър Дългият, наречен Татмата, родом от Болград, златар по занятие. Останалите другари били: Димитър Македонски, Иванчо Бесарабчето и племенникът на Ив. Адженова. И като влязъл Тулешков, те следвали да си работят, не се стеснявали от неговото присъствие, понеже и той чалдисвал малко на тая черга. Той протестирал и обявил на тия ортаци на султана и на цар Александра, че ако не напуснат още тая минута почтената му квартира, ще да ги предаде сам. Разяснил им, че стопанинът на къщата, старият арменец, е в подозрение, вече, работата е открита.
Нашият поет изгледал твърде накриво своя ученик Тулешкова, котото слушал да му чете морал, да продава краставици на бахчованджията. Казал му, че тия интриги са от страна, на Л. Каравелова, и заповядал на другарите си да събират чуковете и си потърсят друго прибежище. Ботйов оотанал с Тулешкова, който го завел да обядва, и дал дума, че няма да ходи вече при тях, т.е. при Петра Татмата. Но същия още ден, като останал сам, затекъл се да ги намери в новата им квартира. Тъкмо-що да отвори пътната врата, видял, че полицията с двама-трима комисари заграждала вече жилището им! Без да се усети, в няколко минути се намерил той в печатницата на Каравелова, с една реч, простият случай го отървал от участта на другарите му, които били хванати и осъдени на осем години във влашката тузла.
To be continued

Потребителски аватар
bukvite
Мнения: 760
Регистриран: съб апр 21, 2018 7:35 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от bukvite » чет май 31, 2018 11:35 pm

Пиши и че на огнения му поглед не е устоявала нито една жена име чукал всичко, което се движи. Чакам да напишеш всичко по темата, за да ти кажа според мен къде грешиш.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:15 am

Ботев - още.

През тези двете години, през които обирджийства, напълно е зарязал интелектулните занимания.
От най-напред разговорът бил натегнат между двамата списатели, повече говорел Каравелов, а по-малко Ботйов. Съвети, упреквания, изобличения, морал и осъждания се слушали в думите на първия, държал той ролята като баща към син. Ботйов се прозявал — повече от глад може би, — възразявал тук-там и често изговарял: „Глупости.“
— Колко време, как не си вземал в ръката си перо и не си прочитал ни една книга? — попитал Л. Каравелов.
— Откогато издавах Дума, значи, две години — отговорил нашият с презрение и ирония.
Накрая се опитва да организира убийството на Любен Каравелов.
Ботйов не искал ни да чуе за подобни извинения. Той станал изведнаж твърде жесток към своя по-стар учител. Каравелов почнал да се третира като най-опасен човек за българския народ. При Ботйова се присъединили С. Стамболов, К. Цанков и много други от младите. С. Стамболов отишел един път с револвер да иска сметка от Л. Каравелова. С. Заимов, който е бил в това време при него, коректор на „Знание“, разказва, че Каравелов заплакал и избягал от печатницата. Под тия впечатления той написал стихотворението:
Ти ми казваш, зимбил цвете, че не можеш да блестиш…
Ботйов отишел още по-далеч. Подкоркал някои от хъшлаците, правят, струват — да убият Любена. Нашият Бенковски имал злочестината да взема на себе си тая рол. Хляб продавал той по онова време в Букурещ и бил един от редовните посетители в редакцията на „Знаме“, гдето Ботйов всяка вечер, заобиколен от 25–20 хъшове, държал лекции по разни въпроси, в това число и за Каравелова, че е човек опасен. Наговорил той Бенковски, че ако иска да заслужи на своя народ, то трябва да убие своя копривщенски съотечественик. Бенковски, който тогава още апелирал към първенство, от честолюбие бил принуден да се съгласи. Като си размислил обаче, че човекът, който писал за България толкова години, който карал и самия него да плаче, когато чете „Неда“, „Мъченик“, „Дончо“ и пр., може един ден да ѝ бъде пак полезен, не му допуснала съвестта да дигне ръка. Но за да се яви с чисто лице и пред Ботйова, скроил си следующия план: да отиде в печатницата на Л. Каравелова да си купува уж книги за четене и да демонстрира по такъв начин, щото да даде да се разбере, че крои някакъв си план. И действително, той отива в печатницата и пита за книжки да си купи. Дали му няколко, които той пребръща из ръцете си, огледва се наоколо си, бърка си под палтото, отгдето се подавало револвер, и пр., и пр., така щото ясно можал да определи и заяви на присъствующите Любенови хора, че целта му не е книжки. Разбира се, минутно било известено на Каравелова за присъствието в печатницата му на страшния хъшлак. Сиромах Любен, както пишел на масата си, гологлав изхвръкнал из прозореца. Сам Заимов, който бил уж на страната на Любена, заминал за Браила и почнал издаването на едно одърпано вестниче, Михал, което се пълнело от едина до другия край само с псувни против Любена.
И от собственото му писмо до Драсов.
Где го Раковски, за да станем другари и да преобърнеме всичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:18 am

Преди да приключим с Ботев, малко за майка му и жена му.

Няма как да се каже, че Христо е бил добър син или съпруг. Той бил отдаден на начина си на живот - на кръчмите, на пропадналите си другари, обирите, песните и поезията. И на Революцията, разбира се.

Обаче това си е изглеждало като да е пройдоха. Или както се изразява Георги Живков "хаймана" и "вагабонтин". Имал е възможността да работи и да се издържа. Христо и Евлоги Георгиеви са му близки роднини, той е достатъчно образован и умен, могъл е да почне достатъчно платена работа по всяко време - или при тях, или при някой като Тошкович в Одеса или в края на краищата като учител. Но за него всякаква подобна работа е била ограничение на свободата му, а Христо и Евлоги е мразел до дъното на душата си.

Да, по принцип може да се каже, че той е жертвал личното си и на роднините си щастие в името на Революцията и на Свободата и т. н. Възможно е и това да е правилната интерпретация. Абсолютно съм съгласен, че това не е невярно.

Но се замислям за Венета и за майка му.

Венета явно е била доста смела жена. Зарязва мъжа си, взема си детето и отива в чужбина. И това още по турско време! Слава богу, отива при доста богат роднина - митрополит Панарет и е вуйчо и я прибира при себе си в Букурещ. Тя реално започва да върти къщата му. А Ботев мрази и Панарет в червата, нарича го Магарет и го хули във всеки брой на вестниците си. И точно за хулителя на своя вуйчо и благодетел, тя пристава. Напуска богата къща на вуйчо си и отива в мизерията с Христо. Явно е било голяма любов. Църковен брак - няма такъв, Ботев не вярва в това. Прави и дете и я зарязва без пукната пара, ама съвсем буквално, с бебенце на един месец, заминавайки с четата.

Не е лесно да си до "велик" човек!

На Венета и се налага да се моли на вуйчо владика да си я прибере, но той естествено е обиден и само и дава малко пари за да се прибере в Търново, след Освобождението моли за пенсия, която била мизерна - 30 лева. Мизерия си е било наистина, въпреки, че горе долу отговаря на днешни около 500 лв и вероятно повечето хора са имали още по-ниски доходи. Пенсията на бащата на Владимир Димитров Майстора например е била 11 лв.

Тя неколкократно пише унизителни молби да я увеличат, но безрезултатно. Даже Стамболовна улицата се прави, че не я познава.

Накрая вуйчото владика си я прибрал, а като умрял, и оставил огромно състояние, което и позволило "гордо да откаже" вече пенсията.

Майка му Иванка след смъртта на даскал Ботьо изпаднала в мизерия и отишла при сина си в Букурещ. Но там я чака още по-голяма мизерия. И глад в най-буквален смисъл. Понякога по два-три дни. Накрая отива икономка при братовчед си Евлоги Георгиев, а Ботев я кара да не ходи, при оня, когото той мрази, а да си гладува при него.

"Ще кажат хората, нехранимайка излезе"

Ама хич не е лесно било покрай него.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:19 am

Животът на Ана, сестрата на Левски, след Освобождението също не е лесен. По това време доста по-възрастният й съпруг Андрея Начев е 70-годишен, не може да издържа семейството. Тя също е принудена да търси държавна помощ, за да преживяват. През 1888 г. Петото народно събрание с председател Захарий Стоянов й отпуска годишна пенсия от 360 лв.
Това сочат стенографските дневници от решенията на парламента. Преди да вземат да се произнесат, депутатите изпадат в бурни дебати. Някои предлагат на сестрата на Левски да се отпусне пенсия от 600 лв., други обаче ги контрират - на сестрата на Хаджи Димитър, на сест рите на Стефан Караджа и някои други поборници за свобода са отпуснали по 360. Защо за родствениците на Левски да дават повече? Не е справедливо. Дебатите прекратява Димитър Петков. „Ако Левски беше жив, щяхме да му отпуснем пенсия по 500 лв. на месец. На поп Грую, който е деятел и лично се е борил с турците, отпуснахме по 50 лв. месечно.“ Така Ана и Андрея преживяват до края на дните си с тези 360 лв. държавна пенсия.
http://epicenter.bg/article/archive/54599/11/0
Очевидно тези 30 лв на месец са били смятани за стандартната пенсия за роднини на поборници. Колкото за дъщерята и жената на Ботев, толкова и са сестрата на Левски и т. н.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:26 am

Изображение

Панайот Хитов.

Панайот Хитов си е айдутин. С мустаки. Той е щял да е айдутин и без всякакви комитети, идеали и борби за независимост, но все пак когато се запознал с "идеалистите" е бил наистина силно повлиян от тях. Определено е имало промяна и той определено не е останал хайдутин от стар тип. Получил е цел. Независимост и свобода. И наистина се е борел за тях.

Не през цялото време, но все пак наистина се бил за тази свобода и наистина той (и мустаките му) са станали един важен и необходим за този конкретен период символ. Обаче все пак и хайдутин разбойник си е бил.

http://macedonia.kroraina.com/bmark/ph/ph_nh_3.htm
На другия ден седнахме да вардиме край пътя и ето зададе се един богаташ, който ме познаваше, защото беше българин от „Гергина махала” на име Тотю Кюзлиев от махалата „Клуцохор”. Георги Трънкин не познава търговеца, нито пък търговецът познава Георгя. Аз отдалеч показах пушката на пътника и му извиках по турски „Стой!”. Търговецът обърна коня да бяга назад, но Георги беше вече до него, хвана го, оттегли го от пътя настрана, взе парите му и го пусна да си ходи, като му заръча да не казва никому, че после ще има да пати. Парите му не бяха много — около 20—25 алтъна.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 3#_ednref4
Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!
Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр.,стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи - нови хора!
Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: "Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар."
При режима на пълномощията Хитов командва шайка чомагани (вид къси тояги - тогавашния аналог на беизболни бухалки) която не позволява на опозиционните депутати да вземат участие във фарса, наречен Второ ВНС.
През нощта, разказва дядо Цанков, квартирата ми бе обиколена от една бясна шайка, която до съмнуване викаше: Долу! – и стреляше във въздуха. Шайката бе организирана от д-р Цачев, а командуваше я Панайот Хитов. Още щом пристигнахме, бе ни изпратено съобщение да не се опитваме да влазяме в Народното събрание, защото на улицата ще ни претрепят. Но ние бяхме решили да си изпълним дълга, па каквото ще да стане. На утрото станах рано, донесоха ми и кафето, сетне пратих да викат отсреща Каравелова и Славейкова. Момчето се връща и ми казва: "Няма ги." "Къде са?" "Заминали тази сутрин, на часа 5 за Гюргево."
Останал сам, Цанков мислеше да отиде по какъвто и да е начин в Събранието, за да издигне против пълномощията ако не гласа си, защото не бе вероятно, че ще го оставят да говори, то поне своята ръка. Но и това не можа да направи: шайките блокираха къщата му и той целия ден стоя обсаден.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... orkID=4194

Между другото, режимът на пълномощията е изключително грозна картина, особено началото му. Страната е във властта на неопитно, но амбициращо се князче, което хем му се иска да се еманципира от императора, хем подвива опашка като бито куче, ако от Петербург го нахокат, с министър-председател руснак (швед, де, но пак руснак) с повечето министри руснаци, с командване на армията само от руснаци от рота нагоре, с полицейски началници руснаци, с безскруполни "руски" бизнесмени (Гинзбург), с посланик (Хитрово), който се е държал като губернатор или по-скоро като представител на колониална държава в протекторат при някакви си туземци. Било си е истинска Задунайска губерния, камшикът яко е играл, руснаците са биели българи без да се преструват и притесняват и фактът, че няколко години след това, всичко описано по-горе е било само спомен е едно малко чудо, реализирало се най вече поради странния характер на Александър III, който бих определил с трудно преводимата дума "самодур". Именно в онази обстановка и Захари и ИВан Вазов започват възвеличаването на героите. И е ясно с какви критерии за подбор.

Е, Панайот Хитов е участвал активно в установяването на този режим. Първия, но не последния "русофил", когото засягам в тази хубава серия постинги.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:28 am

Изображение

И малко за Филип Тотю

https://www.24chasa.bg/Article/2115539

През 1885 Филип Тотю, заедно с някакъв румънски касоразбивач Жоржеску убиват при грабеж богаташа Христо Калъпов, който по разни сайтове е определян като "румънски чокой", но по името е ясно що за "румънец" е той. Разбиват му касата и открадват брилянти и ценни книжа.

Плячката е пренесена в България в ковчега с костите на Раковски, организирано от съучастника им Коста Паница.

Накрая при опит да реализират книжата във Виена двама поручици от българската армия са арестувани и аферата се разплита.

Грабител и убиец, така излиза.

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:29 am

Стефан Стамболов - злоупотреба с власт при далавери с недвижими имоти.


Димитър Петков е сред най-изобретателните. Заедно с премиера Стефан Стамболов кметът прави състояние от спекула с недвижими имоти.
Добри Ганчев, хронист на епохата, описва хитроумната схема: "Когато се събаряше старата София, образуваха се според новия регулационен план нови парцелни места. Те се образуваха от тесните улички, които се затваряха, от маломерните места на съборените къщурки. Тез парцели не можеха да се дадат на предишните притежатели, които имаха много малки дворчета. Градският съвет ги даваше на "свои хора", които уж имали по-преди места. То ставаше така: градският агентин Никола Филипов намери евреина, притежател на къщата, която подлежи на събаряне, и го съветва да я продаде еди-кому си, инак ще получи много малко от общината. Обещава му при туй и добро място в новите квартали. Мястото се продава на Стамболова или Петкова, а тез, като притежатели на стари къщи, получават нови парцели."



http://bradva.bg/bg/article/article-18956#.WZGVaIg3drQ

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:30 am

В следващата серия:

Левски - хладнокръвен убиец?

Левски не е истинският ръководител и създател на ВРО?

Левски - руски агент?

Потребителски аватар
thorn
Site Admin
Мнения: 5435
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » пет юни 01, 2018 12:30 am

Това е един блог на Иван Д. Стоянов. Не го познавам и не знаех за блога му до преди седмица, но ще пусна целият му постинг, защото е в унисон с темата и е доста добре написан, така че няма нужда да го преразказвам.




https://ids777.wordpress.com/васил-левс ... -или-идол/


ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ИДЕАЛ ИЛИ ИДОЛ



И първият мъдрец рече: “Нещастна е държавата, която няма герои!” Вторият мъдрец се замисли и каза: “Нещастна е държавата, която има нужда от герои”

Преди няколко години в света се проведе една всемирна интернет-акция – избор на национални личности на хилядолетието. Понякога гласуването е било оспорвано. Така, в Германия изборът се е колебаел между Мартин Лутер и Конрад Цузе. Понякога – безапелационно. Така у нас е избран Левски. Но имаше и държави с по-интересно развитие. Такава е Русия.

Когато няколко дена преди окончателния срок някой “отгоре” се е сетил да погледне предварителните резултати, се оказа че свободното всенародно гласуване дава огромно предимство не на някой друг, а на Иосиф Висарионович Сталин. Сред отговорните фактори настъпи шаш и паника. Как? Защо? Не може така! Веднага е започнала трескава дейност по пренареждането на вота, но паниката никога не е добър съветник … И първото включване на интернет-роботите даде поразителен резултат – буквално за един ден на първо място в класацията се изкачи последния руски император Николай II-ри.

Тук трябва да си припомним, че по онова време руската власт все още се заиграваше с Руската империя, опитваше се да се представя за неин пряк наследник, а комунистическия период да го третира като някакво досадно недоразумение. Затова появата на Николай е разбираема, но крайно неумна. Наистина, едва ли в цялата руска история може да се намери по-невзрачен, слаб и безполезен владетел от него. Самите автори бързо се усетиха и затова, вече в последния ден, отново бяха включени интернет-роботите. Този път избраната личност се оказа не само много по-убедителна, но и добре позната дори на нас, българите. Това е Александър Невски.

В този ред – Невски, Николай и Сталин завърши цялото гласуване. Естествено, то беше последвано от неизбежните коментари, на един от които попаднах и аз – радио предаване, в което журналистът разпитва своя гост-историк за живота и делото на така избраната личност. Предаването ми е направило толкова силно впечатление, че съм го запомнил почти дословно. Но все пак преразказвам по памет и моля да бъда извинен за това.

Водещият започна със самото име на героя и каза – Александър е получил почетното си прозвище Невски заради голямата победа над шведите, която е спечелил при река Нева. А историкът му отговаря – Може и да е така, но едва ли. Той просто е имал родови земи в този район, поради което същото прозвище са имали и други членове на княжеския му род. Що се отнася до битката, то в шведските източници такава не е известна. Руските летописи обаче описват случилото се достатъчно ясно. Това е била пиратска шайка, която е пристигнала с няколко кораба да граби, а Александър с личната си дружина ги е прогонил. И двата отряда да са били от по сто-двеста човека.

Леко обезкуражен, водещият продължи: Да, но победата му над Тевтонския орден е спасила Русия от германско нашествие! Тук трябва да напомня на читателите, че според официалната руска и съветска история става въпрос за кръстоносен поход срещу Русия, организиран от Германия и благословен от папата, който е имал за цел нейното пълно завладяване и унищожаване.

И това не е съвсем така, отговаря историкът. И руските, и германските летописи много подробно описват какво е станало в действителност. През онази 1242 година Александър с около 4000 души предприема грабителски поход (на староруски това се нарича “в разгон”) срещу земите на ордена в Прибалтика. Местният гарнизон, който е с подобна численост, го подгонва, разгромява неговия ариергард и го настига край Чудското езеро. Става известното сражение, което Александър печели. За мащаба му може да се съди по изброените загуби – тевтонците са загубили 7 (словом – седем) конни рицари и около 400 пехотинци.

Усеща се че водещият е доста смутен, но продължава: А историческите слова, които Невски казва след победата: “Който с меч при нас ще дойде, от меч ще погине!” Тук отново трябва да отворя една скоба и да кажа, че тези думи ги знае всеки руснак. Без преувеличение това е неофициалния девиз на Русия. О, отговаря историкът, тези слова той никога не ги е произнасял. Тях ги измислят сценаристите, когато през 1938 година се прави игрален филм за Александър.

Като чу и това, водещият започна буквално да заеква и да вика: “А … а … а как този човек въобще е попаднал в историята?” Е как, отговаря историкът. Най-напред, той е един от онези православни владетели, на които папата им е предлагал известната сделка – приемане на католичество срещу получаване на кралска титла. Александър е отказал и благодарната руска църква го обявила за светец.

Когато след няколко века Петър Велики е започнал война с шведите за връщане на загубения междувременно руски излаз към Балтийско море, образът на Александър се оказа идеален за неговите нужди – руски светец, побеждавал същия противник по същите места. Санкт-Петербург е основан точно където се е състояла битката му с шведите, а първият построен там храм е посветен на него. Днес това е известната Александро-Невска лавра.

Но най-големият принос, разбира се, е от съветско време. В очакване на неизбежна война с Германия Сталин поръчва пропаганден антигермански филм и най-големия създател на съветски киномитове Сергей Ейзенщейн (наричан в България Айзенщайн) го заснема.[1]

ЛОГИЧНА ЛИ Е ИСТОРИЯТА ?

Тази случка много развеселява всеки на когото съм я разказвал. Но освен веселба в нея има и много поука. Тя е в това колко лесно се пукат митове при сблъсък с реалността. Знанието винаги е най-доброто средство срещу лъжата. На въпросния водещ са му потрябвали само няколко изречения, трябвало е да научи само няколко факта, за да разбере какъв е бил неговия герой в действителност.

Реакцията му е прекрасен пример на нормална човешка логика. Повечето хора притежават достатъчна способност да мислят логично – т.е. да правят правилни изводи от конкретни факти. Ако са заблудени с измислени и изопачени обстоятелства, изводите са едни. Стане ли обаче известна истината, незабавно се променят и те. Митовете просто се разпадат.

Най-вече ако са създадени по грубия начин – когато само изопачаването е недостатъчно и към него се добавят измисляне и криене. В случая с Невски ясно виждаме тази класическа триада – преувеличено значение на битката му с германците (изопачаване), кръстоносен поход срещу Русия (измисляне) и истинска причина за сблъсъка (криене). И тези три простички инструмента покриват цялата дистанция от “Национална личност на хилядолетието” до “А как този човек въобще е попаднал в историята?”

История като наука съществува и се изучава най-вече поради своята логичност. Тя най-добре показва как работят причинно-следствените връзки в обществения живот. В него има достатъчно голяма вариативност, за да не може едно и също действие винаги да произвежда един и същ резултат. Затова историята наистина се различава от логиката. Но е дълбоко логична по своята същност.

Колкото по-добре един човек разбира това, толкова по-лесно усеща фалша на скритата под форма на история пропаганда. А понеже преподаваната у нас българска история е преди всичко пропаганда, все повече и повече хора забелязват явните й несъответствия. Дори когато истинските факти остават скрити, много твърдения предизвикват силни съмнения поради своята откровена алогичност. Всяка измама, включително и историческа, се страхува от логиката.

Същевременно пропагандистите винаги прекрасно са разбирали и разбират че пропаганда без логика е невъзможна. Човешкият разум автоматично преценява правдоподобността на предлаганите му версии. Поради това не е възможно да се създаде убедителна историческа версия, ако нейните послания противоречат на фактите. Оттук и нуждата те непрекъснато да се изопачават, крият и измислят. Лъжите също трябва да изглеждат логични.

Епохата на европейско Просвещение създаде и ни завеща един важен принцип – “De omnibus dubitandum” или “Подлагай всичко на съмнение”. Той неизменно проработва във всяко общество, достигнало определено ниво в своето цивилизационно развитие. Точно на този етап се намира и днешна България. Нивото ни като народ, като общество се е повишило до степен, когато все повече хора могат да мислят самостоятелно и рационално. Да мислиш логично означава да мислиш нормално.

Днес, когато цензурата не съществува, нивото на информираност на всеки от нас се определя най-вече от собственото ни интелектуално равнище. Митовете ни са максимално праволинейни, предназначени за съответни хора и прекрасно ги устройват. Историята е сложна и затова изисква от хората много повече. В крайна сметка съотношението между митология и история зависи от съотношението между неуките и знаещите, между простите и мислещите. В България то постепенно се променя в полза на вторите. Затова и митологията отстъпва.

Сама по себе си историята не е враг на никого. Но нейните врагове са много и най-големия са идеологиите. А значи и пропагандата, която винаги е неделима част на някоя от тях. В стремежа си да вербуват поддръжници те апелират към производните човешки ценности – социална справедливост, политическо равноправие, национална независимост. Тях те опитват да представят като най-важни, докато първичната човешка мотивация (например, стремеж към благоденствие, спокойствие или власт) се обявява за враждебна.

Колкото по-крайна е идеологията, толкова повече й пречат логиката и нормалното мислене. Поради това те всячески се опитват да ги заобиколят. Помня младежкия си шок, когато нашата преподавателка по философия ми каза, че “Обективизмът е течение, враждебно на марксизма”. Комунизмът е залагал на класовата омраза, фашизмът е извеждал на първо място расата. Комунистите са преследвали “класово чуждите” и “социално далечните”, фашистите – “расово непълноценните”. Затова техните пропагандни машини масово са преиначавали всичко, включително и историята.

Подобни похвати са крайно характерни и за идеологията на национализма. У нас той е успял да докара до крайност всички тези пропагандни трикове. Успял е да наложи и практиката историята ни да се разглежда винаги от позиция на собствената ни национална самоидеализация. При това трябва да се помни, че това е започнало много преди периода на тоталитарен идеологически режим. Всъщност, започнало е веднага след Освобождението. Комунизмът просто се е нагласил към заварените от него националистически митове. Включително и персонални.

РАЗМЕРЪТ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

Откакто ми стана интересна темата за пропагандно използване на българската история, започнах да се замислям и за образа на Левски. Дейността му винаги се описва у нас твърде емоционално и общо. Фактите са малко, а твърденията – много. Запознаването с някои макар и общодостъпни, но рядко ползвани източници само засили това усещане. От началото ми беше интересно кое в представата ни за Левски не е вярно. Скоро вече се чудих какво в нея въобще е вярно. Максимата “Който трупа знания, трупа и тъга” проработи и този път.

„В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество“.[2]

Този цитат отговаря изцяло на онази представа за дейността на Вътрешната Революционна Организация (ВРО), която е формирана у всеки от нас още в най-ранните ни години. Но какво ще стане, ако погледнем към тази картина по-внимателно?

Знаем че ВРО е била разкрита. Провалът й е последван от съдебен процес в София, който приключва с присъди на общо 61 човека. Те са или индивидуални (за Димитър Общи и Васил Левски), или са групирани по комитети – за дейците от ловешки, видрарски, тетевенски, изворски и др., общо 15. Комитетските дейци от самото начало масово възприемат тактиката “Спасението е в множеството” и издават всеки и всичко което знаят. Отгоре на това, турското разузнаване е успяло да отвлече от Букурещ и архивата на БРЦК. В хода на следствието са арестувани над 200 души, но повечето от тях са освободени.

При това положение възниква съвсем естествен въпрос – а къде остават другите “стотици комитети”? Стотици минус дузина пак са си стотици. Историята ни, включително и цитирания по-горе учебник, споменава обаче само няколко от тях, при това отново в губещ контекст.

„БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души“.[3]

Дейността на Атанас Узунов не е от любимите теми на българските историци, макар да е добре известна и документирана.[4] Всъщност точно поради това нейното използване като доказателство за оцеляване на ВРО се оказва невъзможно. Откъдето и да я погледнеш, тя прилича на лошокачествен фарс.

„Един чорбаджия в Хасково“ е Хаджи Ставри Примо, гърчеещ се българин, който няма нищо общо с комитетската дейност. Узунов иска среща с него, отива в дома му и започва да стреля по него с револвер. Въпреки че са един до друг, успява да не уцели. Нещо повече – оставя се да бъде заловен от притичалите съседи. Когато в полицията го питат „Защо?“, отговаря: „Интриганите нямат право да живеят!“

След което започва да изнася на следователите лекции как трябва да се реформира и организира турската държава. За зло или за добро един от тях се е случило да бъде умен човек. Той веднага е усетил с кого си има работа и е започнал да го ласкае. Обяснил му, че такива като него са необходими на държавата и че тя много ги търси, за да им даде възможност да приложат своите знания и умения. И Узунов много скоро му е предложил услуги на своите комитетски другари, като ги е посочил в нарочен списък.

Стоян Заимов, непосредствен участник в тези събития, описва очна ставка между Узунов и председателя на хасковския комитет Петър Берковски пред турската комисия. Докато последния се опитва да отрича, първият го убеждава да приеме турските обещания. Няколкото комитета в Южна България (чирпански, сливенски, хасковски и др.) са напълно разкрити благодарение на “наследника на Левски”. Самият факт, че такъв човек е могъл да се озове начело на каквато и да е организация, напълно я дискредитира, прави невъзможно тя бъде възприемана сериозно. Толкова за него.

След хасковския процес ВРО е напълно разгромена. Осъдените общо със софийския обаче са по-малко от сто. Как да съчетаем “стотиците комитети” с ограничения брой присъди? Възможни са различни отговори и всеки е свободен да избере каквото си иска обяснение. Попадал съм на най-екзотични такива – дори че ВРО е създадена нарочно от турските специални служби, които са искали да проверят настроения на българите.

Разнообразието на възможности винаги затруднява намирането на правилен отговор. Но науката логика вече от векове използва един доказал се принцип, известен като “Бръсначът на Окам”. Този принцип гласи: От множество възможности, които обясняват едно и също нещо, най-вероятно правилната да бъде най-простата от тях. А най-простото обяснение е едно – организацията на Левски е била много по-малка отколкото ни учат. Класически пример на многократно пропагандно преувеличение.

А размерът наистина има значение. Защото делото, заради което Левски присъства в нашата история, е ВРО. Тя е основата на неговия образ, постамента на неговия паметник. Няма ли я нея, няма го и него. Исторически деятели се преценяват в зависимост от мащаба на тяхната дейност. За национални герои е необходим най-малкото национален такъв. А понеже реални постижения при ВРО липсват практически изцяло, значението й може да се повдигне само с размера. Главната задача, която се решава чрез неговото завишаване, е разрастването на фигурата на самия Левски.

ДЕЛА ИЛИ ДУМИ

Ползата от дейността на ВРО за българското революционно движение е била в поуката. Провалът й не е просто провал на една нелегална структура. Това е провал на идеята в България да се изгради постоянно действащата конспиративна мрежа. Подобен неуспех е претърпял преди това и опитът на Раковски да създаде четническо движение. Ползата и в двата случая е била в скъпо платения опит. Точно както при Раковски, дейността на Левски се оказа полезна за българското революционно движение преди всичко като доказателство за погрешността на самия подход.

“Самоубийството на А. Кънчева, обесванието на Левския, софийското и хасковското приключения,[5] плюс страха, който беше обзел местните ч.р. комитети, вследствие на предателства – всичко туй, сложено вкуп, накара Любена Каравелова да се разочарова в своите любими “комитети”, накара го да се откаже доброволно от “комитетското дело”. Ботев като по-нов в революционното дело, а следователно по-дълбоко заинтересован в новата за него деятелност, застъпи мястото на Любена Каравелова и реши да продължава комитетската работа до края; но и той не удържа: а) несполуката на всеобщото въстание в 1875 година; б) захарското, шумненското и червеноводското приключения,[6] които претърпяха неочакваното фиаско, плюс измяната на няколко “дългомустакати войводи” – всичко това накара Ботева да се оттегли доброволно от комитета”. [7]

Нуждата от нови решения е станала очевидна. Следващата вълна наши революционери дори не се е стремяла към изграждане на постоянна мрежа по места. Тяхната дейност е била изцяло насочена в съвсем друга посока – създаване на повод за външна военна намеса. Както знаем, тази цел е била постигната чрез Априлско въстание. Комитетите, създавани в хода на неговата подготовка, са били предвидени да съществуват само за този период и за тази конкретна цел.

“Да се извика временна паника както в турското население, така и турското правителство и да се произведе нравствен фурор в самата народна българска маса, а с това да се предизвика една обща “резня” между турското и българско население, чрез която “резня” ще се заставят европейските държави волею-неволею да се намесят във въпроса. … средствата, чрез които разчиташе Гюргевският комитет да осъществи идеята, бяха: а) местна революция в градове и селата; б) разрушението, изгарянето на турски, български села и градища с цел да се извика една общоевропейска война, която щеше да бъде или в полза на политическото освобождение, или пък в съвършеното изгубвание на България; предполагаше се от членовете на комитета, че България може да попадне под австрийско робство в случай, че Австрия ще спечели във възточния въпрос”.[8]

Априлското въстание заедно с дейността на ВРО са двата най-митологизирани епизода от българската революционна история. Един от големите въпроси е до каква степен избухването му е било инициирано от тази външна сила, която го използвала като повод за война. Този въпрос реторично е задавал и Иван Хаджийски в известната “Психология на Aприлското въстание”.

“Но за да се дигнат всички на въстание, ударът, действителен или въображаем, трябваше да надвисне над всеки българин. Цялото българско население трябваше да се почувствува нападнато, застрашено, за да се възбуди в него отчаяният отпор на самоотбраната. Тази задача изпълни съзнателно разпространяваната лъжа за “бозгунлука”; че пролетта (1876 г.) турците ще нападнат българите, за да ги изколят до един. И наистина, нищо по-гениално не можеше да се измисли в случая, което да накара всекиго да се хване за ножа и пушката, за да брани себе си, дом и челяд … Откъде бе дошла в главите на Гюргевския революционен комитет идеята за тази спасителна лъжа, на този въпрос трябва да отговарят историците специалисти”.[9]

Дали нашите “историци специалисти” са намерили този отговор? Аз никога не съм попадал на такъв. Но думите на Бенковски “А Русия да заповяда!” ми изглеждат достатъчно ясни. Това обаче си е друга тема. Тук говорим за ВРО. И е време да се запитаме: защо и как се е провалила тя?

Конкретни събития, довели до разкриването й, са съвсем прозаични. След като се е чуло за обраната поща, намерили се и други мераклии да изкарат някой лев. Понеже всички са знаели всичко, братята Ташеви от Орхание[10] са отишли право при местния комитетски председател и са му поискали 20 000 гроша за мълчанието. След като въпросният председател не е измислил нищо по-умно от това да ги напсува, те веднага са обадили всичко на каймаканина. Още първите арести са показали пълната неподготвеност на организацията за подобно развитие. Резултатът се оказа импровизирана тактика “Спасението е в множеството!” И като се отпочна едно хорово пеене … Оттук нататък само за няколко дни ВРО се е срутила като къщичка от карти.

Традиционно като причина за всички провали на нашите революционери се посочват предателствата. Предателството по принцип играе изключително важна роля в революционната ни история. Нему е поверена задачата да оправдава всички несполуки и грешки на нашите герои. В случая за главни предатели са нарочени дори двама: Димитър Общи, който е предал организацията и поп Кръстю, който е предал самия Левски. Проблемът е, че нито единия, нито другия е са били такива. Истинските причини са другаде.

Опасност от предателство винаги съществува при всяка нелегална дейност. Начинът тази опасност да бъде преодоляна се нарича конспирация. По целия свят има много примери на нелегални структури, чието съществуване е било добре известно, които са били жестоко преследвани, претърпявали са силни удари и все пак не само са оцелявали, но и реализирали своите цели.

Нашата история с умиление описва как са действали революционните комитети. Те редовно са се събирали, решенията им се взимали с вишегласие, водела се сериозна отчетност, включително и финансова, обменяла се обилна кореспонденция. В Букурещ Каравелов е създал и държал цяла архива. Само че тази идилия има един недостатък. И той е, че всичко това се намира в очевидно противоречие с най-елементарните конспиративни правила.

Членовете на организацията трябва да познават колкото може по-малко свои другари – при ВРО всеки познава всекиго. Структурата трябва да е вертикална и да позволява изолиране на провалилите се клетки – при ВРО имаме хоризонтална мрежа, където всички са свързани помежду си. Трябва да се оставят колкото може по-малко материални свидетелства – при ВРО се водят цели тефтери, списъци и дори квитанционни книги. Контактите трябва да са ограничени – при ВРО си има нарочни куриери, които сноват между комитетите с писма и пратки. Всеки трябва да знае как да действа при провал или заплаха от такъв – за дейците на ВРО арестите са пълна изненада, те нямат идея какво да правят и започват веднага да се топят едни другиго. Основната причина за провала на ВРО е начина на нейното изграждане.

Трябва ли да повярваме, че Левски е бил толкова глупав да прави всички тези грешки накуп? Нима той не е разбирал, че такава организация не може да води никаква реална борба с властта? Със сигурност го е разбирал добре. Къде е тогава логиката? А тя е проста. Ситуацията във ВРО изглежда нелогична само докато вярваме, че дейността й наистина е била “подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник.” А ако забравим за малко това внушение и погледнем към реалните й действия?

Колко акции срещу “вековния потисник” е предприела ВРО през цялото си съществуване? Такива няма. Единствената е арабаконашкия обир, а още от деца ни е втълпено колко много Левски е бил против него. Човекът явно е знаел какво ще стане и е станало точно това – незабавен и пълен разгром. ВРО е оцелявала докато се е спазвало едно условие – да не се предприемат никакви действия срещу османската власт. И докато организацията е била под контрола на Левски, то стриктно се е спазвало. Но когато влиянието му е намаляло, когато Ловешкия комитет е иззел част от неговите правомощия в полза на Общи и той е започнал да действа самостоятелно – тогава се е родила и реализирала идеята за обира.[11]

Преди извършването му властите никога не са търсили нито Левски, нито Общи, нито самата ВРО. Те просто не са знаели за тяхното съществуване. Затова им е било интересно да разберат какви революционни действия са предприемали или поне подготвяли те. Когато турските следователи са задавали този въпрос на заловените дейци, те отговаряли че всеки път когато са искали от ръководството да се предприеме някаква по-решителна стъпка, отговорът винаги е бил – чакайте, събирайте пари, купувайте оръжие.

Идеята да се купува оръжие е разбираема, но малко странна. В поробена България, за разлика от свободна такава, българите са били свободни да го носят и масово са го притежавали. Наистина, със събраните пари в Румъния са били закупени няколко револвера, но те някак си не изглеждат като сериозна заплаха за съществуване на Османската империя. А и самото освободително въстание (въпросната “окончателна разправа”) дори като агитация не е стояло на дневен ред. На участниците им се е казвало че няколко години ще се извършва подготовка, след това ще се свика голямо общо събрание в Букурещ, което ще изготви петиция (“мазбата”) до султана и излъчи пратениците, които да я занесат в Истанбул. И ако исканията в петицията не бъдат удовлетворени, е те тогава вече …

Действията на Левски са напълно логични. Само че водят в друга посока. Неговата дейност много повече прилича на опит да се организира българската общност, отколкото да се изгради насочена към въоръжено въстание мрежа. Създаване на широкообхватна национална структура е било прекрасна идея. Тя е подпомагала политическа самоорганизация на българите, въвеждала демократични принципи, стимулирала колективна работа и дисциплина. Без преувеличение тя е зародиш на самостоятелна българска държавност. Най-вече в това може да се види смисъла на иначе крайно вредните за всяка нелегална дейност вишегласие и отчетност.

Естествено, използваните за агитацията думи не биха и могли да бъдат нещо по-различно от това да се проповядва освобождение от турците. Каквато и да е била истинската цел на съзаклятниците, никое друго послание, никаква друга пропаганда не биха могли да намерят сериозна почва сред тогавашните българи. Напълно очевидно е че в България било възможно да се гради нелегална организация само върху идеята за национално освобождение.

Старата българска поговорка казва: „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво говоря“. Същото противоречие виждаме и в нашия случай. В полза на антитурско въстание са думите. Но то, както се изразяват юристите, е едно бъдеще несигурно събитие. Делата много повече приличат на желание да се изгради система за политическо влияние сред самите българи.

КОЙ КОЙ Е

Създаването на мрежа от комитети би било огромен качествен скок във възможността да се ръководи, насочва и координира българската общност. Влиянието й е щяло да бъде много по-голямо от това на „Добродетелна дружина“, Българско одеско настоятелство и други. Тя незабавно би превърнала нейните водачи в неоспорими лидери сред български политически среди, в най-сериозни представители на българския народ, най-желан партньор за всички заинтересувани външни сили.

Веднъж създадена, тя би могла да се използва за твърде разнообразни задачи. Естествено, определянето им е привилегия на ръководството. Който я води, той избира и посочва целите. Затова въпросът за водачество в самата организация е бил толкова важен. Научени сме да мислим, че Левски е бил неин неоспорим лидер. Неин ръководител, основател и идеолог. Но ето какво ни казва учебникът “История на българското възраждане”:

“В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. … Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на “Привременното правителство в Балкана”. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация.”[12]

Вижда се най-напред, че Левски е непознат в страната. Той стъпва на вече съществуващи структури, създадени от други хора. Съвсем очевидно е, че щом получава пълномощно от Иван Касабов, той го и показва на негови хора, действа от името и за сметка на неговата организация. Революционната прокламация, т.е. политическото послание което носи, също не е негово дело. При следващата си обиколка Левски пак действа с пълномощно, този път от Каравелов. Най-малкото се вижда че нелегални български организации са съществували и преди него. Така че ролята на основател отпада от само себе си.

Как обаче са формирали своето влияние неговите упълномощители? За разлика от Левски те не са обикаляли страната. Основното средство, с което са спечелили своето място и авторитет, е било печатното слово. В тогавашните условия то е било главното оръжие, главния път за достигане до българското съзнание. Вестници, брошури, други печатни материали са били най-важните инструменти, чрез който са донасяли до българите в страната и в емиграцията своите политически идеи.

Какво е мястото на Левски в тази идеологическа работа? Цялото му писмено творчество в действителност е доста оскъдно, а публицистика практически липсва. Всички сме закърмени с неговите кратки политически изречения, но рядко се питаме откъде са взети те. А повечето от тях или са издърпани от частните му писма, или от протоколи на турското следствие[13], или пък са чиста проба последващи измислици.[14] Така че няма как да са били широко известни на неговите съвременници. Иначе казано, няма как Левски да е бил политически идеолог на освободителното ни движение. В БРЦК тази роля е принадлежала на Любен Каравелов.

Остава въпросът за ръководител. Отговорът и тук е съвсем ясен.

“Извънредните турски комисари Саид паша, Шакир ефенди, хаджи Иванчо Пенчович от показанията на хванатите съзаклетници и намерените в домовете им неща добре разбраха и дълбоко се увериха, че главният вдъхновител на българското революционно съзаклетие (“Млада България”) е Любен Каравелов, живущ в Букурещ, редактор на в. „Свобода“, председател на Бълг. цен. р. комитет. Разбраха те това от показанията на Общи и от прехванатите писма, разменени между Букурещ, Ловеч, Тетевене и Плевен и начаса съобщиха на великия везир, тогава Махмуд Недим паша. В първия си доклад до Високата порта те, комисарите, изказаха съжаление, че нямат на ръка главния в интелектуално и морално отношение виновник на българското съзаклетие, за да отговаря пред тях и закона заедно с подкокоросаните от него бълг. съзаклетници”.[15]

Този откъс е повече от категоричен. Но в години след Освобождението истината е била подменена – ролята и заслугите на Каравелов не просто са били омаловажени, но и прехвърлени към Левски. На всеки, който иска по-подробно да се запознае с този процес, препоръчвам статията “Създаването на един национален герой – Васил Левски в българската обществена памет” от М. Тодорова.[16] Там той е изследван достатъчно подробно и няма смисъл да я преразказвам. В нея е показано как постепенно фигурата на Каравелов е била подменена с тази на Левски, през какви етапи е минала тази подмяна и какви средства за били използвани за това.

Трябва да се каже, че атаките срещу паметта и заслугите на Каравелов са започнали много скоро след неговата смърт. Стоян Заимов още през 1880-те години специално го защитава в спомените си. Там той пише буквално следното: “Види се, че тези господиновци, които имат силното желание да омаскарят българските революционери, забравили са или пък не знаят, че за пръв път в мозъка на Любена израсна идеята за устройството на местните частни революционни комитети”. [17]

Така че ако теглим една черта, ще се окаже че Левски не е бил нито основател, нито идеолог, нито ръководител на ВРО. Да не говорим за БРЦК. Опит да се изгради нелегална българска организация би се състоял и без него. Самото това изграждане в действителност е било колективно усилие. Това съвсем не означава, че е бил някаква второстепенна фигура. Той е първият (след него са Ангел Кънчев и Димитър Общи), когото Букурещкия комитет е пратил в България да вършат организационна работа по места. Но въпросът за взаимоотношения между участниците в това усилие никак не е лесен.

КОЙ Е ПО-ПО-НАЙ

“След арабаконашкото събитие и разкриванието делата на съзаклетието пред софийския съд Каравелов запрети политическите убийства и обири. Узунов и неговите най-близки помощници вземаха за малодушие това запрещение: Узунов и помощниците му проповядваха тайния терор. От 1869-73 год. и Каравелов проповядваше терора, но фактите го накараха да разбере, че терорът разкрива и компрометира делата на съзаклетието”.[18]

Виждаме много ясна картина: ръководител и водач на ВРО е Любен Каравелов, но неговите заповеди спокойно се пренебрегват. Дори от такива случайни личности като Узунов. И това не е изолиран случай. Дисциплината в организацията е била слаба, а борбата за водачество – остра. Българската история предпочита да ни дава съвсем друга картина. Стига се дори до твърдения, че ВРО е била изцяло самостоятелна, а Левски – неин неоспорим лидер.

“Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център“.[19]

В действителност нещата са стояли доста по-различно. Докато Левски е бил единствен пратеник на БРЦК в България, влиянието му е било по-силно и той се е стараел да концентрира всичко в свои ръце. Но когато от Румъния са били изпратени Общи и Кънчев, нещата са придобили друг обрат. От самото начало Левски всячески им е пречил да работят. След като доста време ги е размотавал, те са повдигнали въпроса пред Ловешкия комитет.

“Събранието ни попита: “Какво направихте, из местата, където обикаляхте, как вървят работите?” Ангел отговори: “Досега аз не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща.” Събранието каза: “Ние ще ви изпратим поотделно.” И решиха за мене да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие и Дяконът да остане в Ловеч”. [20]

Същото събрание описва и председателят на Плевенския комитет[21] Анастас Попхинов. Той визира думите на Общи и реакцията на Левски:

“Димитър се обърна към събранието и каза: “Сума време вече обикаляме с Дякона. Ние не сме негови слуги. Нас са ни изпратили за работа. Ако се обикаля така заедно, и за петдесет години не ще можем да свършим работата. Всеки трябва да обикаля и да работи поотделно. Ако Дяконът е видял от нас някакво зло или предателство към комитета, нека каже – ние ще си подадем оставките и ще отидем при ония, които са ни изпратили.” После и ние попитахме Дякона: “Видял ли си от него нещо лошо?” Той отговори: “Наистина, лошо не съм видял, но няма разрешение да обикаляме поотделно. Те ще обикалят заедно с мене.” Ние тогава му казахме: “Понеже от тоя човек не сте видяли лошо, ако ония не разрешават, ние – събранието – ще разрешим. Нека да обикалят поотделно Димитър, Ангел и Дяконът, а Сава Младенов, който беше дошъл с Левски, и Васил гложенецът да обикалят заедно” .[22]

Вижда се добре, че Левски не се разпорежда дори в Ловешкия комитет. За да оправдае поведението си той се позовава на липса на разрешение от по-вишестоящи. Кънчев и Общи ултимативно поставят условие да не работят с него и събранието категорично взема тяхна страна, като директно му отнема райони и функции в тяхна полза. Очевидно, недоволство от него е имало и преди. Самият Попхинов му е писал в прав текст: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“. За каква ръководна роля и какъв личен авторитет може да говорим в такава ситуация?

Позицията на Левски в организацията явно е била поставена под съмнение. Той се е принудил да търси подкрепа от същия този Каравелов, чието влияние се е опитвал да ограничи. Пише му директно: “Да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупаци, а да ме поддържате, като кажете всекиму: “Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!”

Ангел Кънчев скоро загива, но пък Общи бързо се очертава като алтернативен лидер. В очите на много комитетски дейци той не отстъпва на Левски. Тук ми се иска отново да цитирам професор Иван Стоянов. Но не учебника му, а едно предаване по програма “Христо Ботев”, в което ни се е случило да участваме заедно.[23] Тогава той каза буквално следното:

“Фаталната грешка която допуска това е на 14 август, когато се хваща така да се каже грубичко на това което прави Димитър Общи, след като Димитър Общи на 22 юли убива дякон Паисий в Орхание. Един човек който е абсолютно невинен. Значи Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен, и решава да влезе в дома на Денчо Халачев в Ловеч. В своята революционна столица, посред бял ден, в центъра на столицата си и да убие чорбаджията защото не е искал да даде парите, които му иска революционната организация. За съжаление обаче не се връща чорбаджията пръв, а се връща слугата, и във невъзможност да стори нещо друго, когато слугата се развикал, Левски е принуден да извърши убийство и убива слугата на Денчо Халачев.

Водещият Румен Леонидов: И благодарение на това той не е обявен официално за светец

– И е добре че не е обявен за светец. Аз тук искам да отворя една скоба, искам да кажа че Левски не е детеубиец, защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи. И в писмото си до Каравелов от 22 август, значи няколко дни по-късно, той казва: “Жалко за невинното момче. Но докато постигнем целите си ще загинат още много невинни хора.” … Но от този момент насетне, така да се каже, каруцата тръгва назад. Затова защото ловчанлии не приемат този акт на революционната организация. Те познават Денчо Халача, той не е предател изобщо, те познават слугата на Денчо Халача. Левски е принуден да напусне града и дори председателят на Вътрешната революционна организация, председателят на комитета в Ловеч Марин поп Луканов му пише: “Не идвайте, защото се предиря навсякъде, ще ви хванат.” А Левски пише до Каравелов: “Вижте какви страхопъзльовци, стана една топурдия, те всички се изплашиха.”

В това изказване има няколко интересни момента. Твърди се, че целта на акцията изначално не е бил грабеж, а убийство. Но мишената – Денчо Халача “не е предател изобщо”. Същевременно, “за съжаление” не той се е върнал в къщата и така оцелял. Ако се беше върнал, всичко наред ли щеше да бъде? Макар е убил детето, Левски не може да се нарича детеубиец “защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи”.

Но понеже в момента разглеждаме вътрешните борби във ВРО, най-интересното тук е схващането, че главната идея на Левски е била да подобри позициите си в конфликта с Общи. Буквално, “Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен.” Ако престижът на водачите в тази организация се е измервал с подобни постъпки, това казва твърде много и за нея, и за тях.

За убийството на Паисий ще се говори по-долу в текста. Справедливостта обаче изисква още сега да се подчертае, че Общи не е искал да го убива. Точно защото Паисий е бил “Един човек който е абсолютно невинен.” Решение за убиването му е било взето и наложено от Левски, а Общи е бил буквално принуден да го извърши. Принуден със заплаха самият той да бъде убит, ако не се подчини.

Съществува подробно описана версия как по този повод Левски се е опитал да организира убийство на Общи. Със задачата е бил натоварен негов стар приятел от Втора Български легия Христо Иванов-Големия. Но Общи е бил спасен от орханийския комитет, който не само го е укрил, но и ясно заявил че ще се отцепи от ВРО, ако не го оставят на мира. Ако е вярна, тази версия стоварва още един тежък удар по образа на Апостола, а и поставя в съвсем друга светлина отношенията между двамата. Затова тя не само максимално се премълчава (както впрочем всичко негативно за него), но и се опровергава от официалната ни история.

Опровержението се основава на думите на Христо Иванов, който пише в спомените си: “…аз му предложих да си изпълнява длъжността по-скоро[24] и той като че ли се уплаши и хвана да трепери; мислел той , че като не изпълнява длъжността си, съм отишел да го накажа, но то ми беше забранено…“. Но пък Димитър Пъшков в спомените си твърди, че “Левски ходи два пъти в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи.”


Във всички случаи се вижда каква ожесточена борба за власт се е водила в самата ВРО. За съжаление, тя изглежда неизбежна при онова ниво на политическа зрялост и култура, на което са стояли нейни членове и водачи. Още по-тъжно е, че в това отношение следващите поколения български революционери не са променили нищо.

В нашата история присъства една много добре известна и проучена организация, изградена по образ и подобие на ВРО. Даже с названието си тя се е старала да подчертава своята приемственост с нея. Имала е подобни цели, действала в подобна обстановка, при същата политическа култура, методи и подходи. Тази организация е ВМРО. Благодарение на огромна и постоянна подкрепа от младата българска държава тя е придобила размери и влияние, за които Левски и негови другари са могли само да мечтаят. Докато ВРО е била достатъчно малка и е съществувала твърде кратко, ВМРО е била огромна структура, функционирала дълги години. Поради това и нейната история е много по-нагледна и богата.

ВМРО е порасналата ВРО. Тя е пример на организация, чиято благородна кауза е била изцяло опропастена от начина, по който е била преследвана. Точно както дейците на нашето национално възраждане и нейните водачи непрекъснато са се борили за собствената си власт. Дори в периоди на най-големия й подем за всички е бил очевиден спомагателния характер на организацията. Всички са разбирали, че да постигне освобождение само със собствени сили тя не може. Но също така е било очевидно, че заемане на ръководна позиция в нея гарантира големи лични предимства. Поради това борбата за тези позиции (казано другояче, взаимното избиване) се е превърнало в неразривна, а понякога и най-важна част от дейността на ВМРО.

СТАРИ, МЛАДИ, АМА ВСЕ НАШЕНЦИ

За съжаление, подобно боричкане е много характерно за цялото българско освободително движение. Било е ожесточено и е стигало до крайности далеч преди Освобождението. А след като самата България е станала свободна, оцелелите български революционери вече открито са се впуснали във взаимно преследване и избиване.[25]

Официалната българска история съвсем разбираемо не обича да се занимава с тази тема. Всяка националистическа пропаганда – а преподаваната у нас история не е нищо друго от това, винаги се старае да укрепва националното единство. Затова всякаква борба между самите българи максимално се премълчава. А когато това е невъзможно, се измислят опростени и подвеждащи клишета като “стари”, “млади”, “черковници”, “бунтовници”, “русофили” и там подобни.

С други думи, причината се търси ту в някакво поколенско противоречие, ту във външна намеса. Но истината е другаде. Българската историография се опитва да намира възрастови, идейни, социални, имотни, организационни и какви ли не други причини за тези дрязги. Всякакви, освен най-естествената – борба за власт.

Никой не може правилно да разбере смисъла и характера на българските революционни борби докато вярва, че целта на българските революционери е било националното освобождение. Да, те са се борили за него, но за повечето от тях то е било не цел, а средство. Едно необходимо задължително условие, без което истинската им цел е оставала напълно недостижима. Тази цел не е била нищо по-различно от онова, заради която се водят въобще всички политически битки на този свят. Тази цел е била властта. Властта в бъдеща освободена България.

Сама по себе си вътрешнополитическата борба е неизбежна. Нормално е в една общност да има няколко идейни течения, да се борят различни партии и водачи. Но да се борят, а не да се избиват. Политическата конкуренция е плодотворна. Само че когато политическата култура на участниците е много низка, граница между нея и самоизбиването често се прескача.

България, а и целите Балканите през XIX-ти век прекрасно демонстрират верността на това правило. Гърците са се избивали дори по време на своята си освободителна война. Да не говорим за след нейната победа. Подобна е била ситуацията и при други балкански етноси – хората са се борили за власт в своите народностни общности още когато са били под чуждо господство. Българските революционери никак не правят изключение.

“Старите” са тези, които с ума и труда си са постигнали такова материално и обществено положение, което им е позволявало да водят политически диалог както с османските власти, така и с други държави. Най-видимата им проява е “Добродетелна дружина”, формирана в Букурещ около братята Евлоги и Христо Георгиеви. Вярвали са, че без тях бъдещата българска власт е невъзможна и им е било безразлично как да стигнат до нея. Поради това са предлагали съдействието си както на европейските сили, така и на самата Висока порта. Точно от тази среда произлиза известното предложение за турско-българска дуалистична монархия по подобие на Австро-Унгария.

“Младите” се тези, чийто главен коз е било насилието. Още повече че много от тях са идвали от криминалния свят и не са познавали нищо друго. И за да оглавят българската общност са били готови да обърнат това насилие срещу собствените си сънародници. Тук Левски държи един неприятен приоритет – той е първият българин, решил да използва убийство като аргумент в политически спор с друг българин. Набелязаната жертва е касиера на “Добродетелна дружина” Христо Георгиев, но покушението е било осуетено от Каравелов.

Привличането на криминални престъпници към освободителното ни движение е започнато от Раковски. Само по себе си това е напълно закономерно. Единствената организирана въоръжена сила, единствени хора с реален боен опит сред българите тогава са били бандитите. Не е могло и да бъде друго при един народ, който векове наред е бил освободен от военна служба. А този контингент, независимо от етноса, винаги е враг на властта. Българските разбойници, както впрочем и турските, циганските, албанските, гръцките са били врагове на османската власт не защото е била османска, а защото е била власт.[26]

Идеята хайдути да бъдат привлечени към освободителна борба е съвсем разумна – подобна симбиоза е факт при множество революционни движения. Изгодата в случая е взаимна. Революционерите получават възможност да обявяват разбойнически набези за свои политическа акции, а разбойниците придобиват статут на политически дейци.

В българския случай можем да различим три техни разновидности. Първата са обикновени бандити, които не са се сетили или поискали да се обявят за революционери. Били са нарочени за такива впоследствие поради пропагандни нужди. Най-известният сред тях е Илю воевода. Понеже Левски е започнал разбойническата си дейност в неговата чета, не е било възможно тя да не бъде обявена за революционна, а воеводата й – за революционер.

Втората група са разбойници, които вярно са преценили политическите плюсове. Естествено, те не са имали никакво намерение да рискуват главите си за идеи. Когато у нас се споменава “предателството на дългомустакатите войводи”, то имат предвид точно тях. Но тогава, без да си мръднат пръста, те са получили не само политически статут, но и възможност да крадат и лъжат истинските революционери. Най-известните сред тях са Панайот Хитов и Филип Тотю.

“Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния”.[27]

Много показателна за такива хора е историята с пренасяне на костите на Раковски от Букурещ в България през 1885 г. Скоро преди това Филип Тотю излезе на свобода след няколко години в румънски затвор и веднага извърши там нов голям обир. Самото пренасяне е измислено като прикритие – да може плячката да се укрие и изнесе в ковчега. Поради това впоследствие има сериозни подозрения, че ковчегът въобще не е на Раковски, а Тотю просто е разкопал някакъв случаен гроб. Плячката (ценни книжа) е предадена за реализация не на някой друг, а на български военен прокурор Коста Паница. Този доскорошен комита изпраща двама офицери да продават откраднатото във Виена, където са обаче заловени.

Тази трогателна история показва не толкова кощунствения цинизъм на Тотя. Той си е бил бандит отвсякъде и никакви морални измерения при него не са възможни. Показателното е как вчерашни революционери са разбирали придобитата власт и как са пазили честта на пагона и държавата. Прокурор да използва офицери за реализация на крадени вещи в чужбина – това наистина е силно.[28]

Отговори