Демитологизиране на митологизирани герои

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:28 pm

Естествено гърците претендират за много повече жертви и твърдят за много повече злодеяния, извършени от българска страна:

Това е анализ на откъси от художествен роман, но с претенции за документалност:
Пожарът, унищожението и смъртта, които сеят в Македония тези „богопроклети“ 72 хора (с. 160), не могат да се дължат на нищо друго, освен на расовите им характеристики. „Те са безчестни, клети, безчовечни, лъжци, маскари, убийци, предатели, животни, неверни чудовища, кръвожадни, мъчители и кръвопийци“ (passim), защото „имат проклятие в кръвта си“, защото „Бог ги е направил кръвожадни“ (с. 156). Затова могат да изваждат очи, да режат езици, да измъчват жестоко, дори жени (с. 55). Веднъж се намира „едно обезглавено тяло, друг път жена е намушкана с нож, понякога цяло семейство заклано или изгорени развалини с овъглени трупове...“ (с. 324). И престъпленията им нямат край:

Понякога убиват селяните, когато работят на нивите, понякога застрелват момиченца в двора на гръцкото училище, понякога измъчват и умъртвяват жени, които не желаят да предадат мъжете си, или заколват цели стада овце и изгарят кошарите. Особено обаче гонят поповете и учителите, които пазят гръцкия дух в селата (с. 367).

Жестокостта на българите е невиждана:

Осем от най-смелите юнаци от Техово, най-добрите в селото! Заведоха ги в планината, вързаха ги с гръб към дърветата и с ножове им отвориха гърдите и ги усмъртиха полека-лека, с хиляди мъчения (с. 226, 247).

Друг път отново българска чета комитаджии убиват и изгарят едно беззащитно семейство: след като ги наръгват с ножове, „им отрязаха главите и когато пожарът обхвана къщата и някакви деца изтичаха навън, ги хвърлиха обратно в пламъците. Една жена скочи от един прозорец и си счупи крака. Обезглавиха я и нея и хвърлиха главата ѝ обратно в пламъците“ (с. 392).
Доколкото е част от роман, не може да се смята за годно свидетелство. Но е свидетелство какво мисли отсрещната страна по същия въпрос. Възможно е да съществуват и някакви по-надеждни данни за деяния като гореописаните. Но доколкото не познавам достатъчно въпроса и най-вече - не знам гръцки, то нека четем тези откъси поне като сведения с какъв тип пропаганда са захранвани гърците.

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:31 pm

Ясно е, че е роман. Но с претенции за достоверност. Авторката е била в плътна връзка с непосредствените участници. Т. е. гърците са вярвали, че такива неща са се случвали по принцип. И ако са вярвали, от тяхна гледна точка те "само отмъщават", "прави са в гнева си", "отбраняват се" и прочие клишета. Както виждаме в двете съвременни войни, които следим, пропагандата е много важна и понякога какво се е случило е по-малко важно от какво е написано.

Очевидно откъсът от романа е сложен заради контекста. Ние българския контекст си го знаем, а гръцкия, срабския, турския и румънския - не.

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:33 pm

Беше написно и че гръцки андартски чети няма преди 1903. Всъщност има:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1 ... 93_1897%29

Но е вярно, че гръцкото правителство е против изпращането на чети след войната от 1897 г. И доколкото то действително контролира четническата дейност там, то за около пет години там няма чети. И наистина изпратените през 1903 г. чети насочват дейността си изключително срещу българите.

П. П. Контролът от страна на правителството за мен е по-ефикасната стратегия в сравнение с българската ситуация, когато ВМОК, върху който така и така твърдението, че правителството или дворецът имат ТВЪРД контрол е преувеличение, е насилствено изтласкван от Македония от страна на ВМОРО, която пък в повечето случаи е направо във вражда с властта в София. (До степен, че сериозно да обсъждат отвличане на българския държавен глава за пари :) )

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:36 pm

Темата продължи с твърдения, че българите не са опожарявали цели села ......

И такаа...

Първо стана дума за опожаряването на Ниси:
Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът, който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един пламък, който гърмеше и се развяваше.
http://www.promacedonia.org/as/as_5.html

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:42 pm

Впрочем Христо Силянов твърди, че в Ниси само са опожарили, но били извели населението:
Друга часть, въ изпълнение нареждането на Лука, изгуби много време, извеждайки домочадията и селския добитъкъ извънъ огъня. На свой редъ, Акритасъ съ андартитѣ се притече на помощь на Ниси, но се ограничи съ стрелба отъ далеко, задържанъ отъ огъня на група четници и отъ честитѣ залпове на Сониксеновата група. Въ Ниси изгорѣха повече отъ 30 кѫщи и паднаха убити шесть души: двама арнаути, трима случайно засегнати отъ куршумитѣ и единъ застрелянъ като известенъ шпионинъ.
http://www.promacedonia.org/obm2/16a.html
Честно казано аз имах определени съмнения за предупреждаването. Но се оказа, че Сониксен пише за взетите мерки за спасяване на населението в следващата глава. В случая не бях прав.

-

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:50 pm

Като дадох пример с опожаряването на Нисо, имаше възражение, че жителите били предупредени.


Ок, там са били предупредени.

Но не е изгорено само едно село, повече са. И са ги изгаряли, когато жителите им са спяли.



Да се зачетем в спомените на демирхисарския войвода Алексо Стефанов:

http://www.promacedonia.org/bugarash/as/as_3.htm
Гъркоманите горяха нашите села, ние пък техните.
Решихме да нападнем село Маково...Селото беше гъркоманско. Бяха на страната на турците, затова и всички бяха въоръжени.....Теглихме жребие да се разпределим кой какво ще пали. На моята чета се падна да запалят кулите [на турски бейове], а на другите да горят гъркоманските къщи. Нападнахме ги към полунощ, когато всички спяха. Успяхме да запалим всички кули и къщи.
Значи, съзнателно са горили "вражеските" села. Докато хората са спяли и без да ги предупреждават.

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:52 pm

Изгарянето на гръкомански села формално е известно и не е крито, но реално се оказва, че всъщност е доста непознато. Хора, достатъчно изкушени в историята, твърдяха, че села са горели само гърците, а Нисо е изключение, където при това са са предупредили жителите. Е, ето свидетелство, че не е било никакво изключение изгарянето, а и жителите не са предупреждавани.

Сега ще потърся свидетелствата за избиване на враговете на ВМРО със семействата им и за клането във Кокошине и мисля, че съм показал тезата си, че методите на ВМОРО са почти същите като на враговете им. За каузата може да се спори, но по-хуманни не са били.


И мисля да приключа с темата за ВМРО, поне тук. Има безброй документи, мемоари, подробности. На мен не ми е особено интересно да задълбавам в тях. Гледам че има хора, които са изкушени. Ако си направите нормална тема за ВМОРО с интерес ще я чета, ще вземам участие, но аз такава да направя и да я водя - не, не е за мен.

Смятах да понапиша за Тодор Александров и за Иван Михайлов, но честно казано засега не ми се занимава.Засега. Колкото повече чета, толкова повече несимпатични ми стават, особено Ванчето, но ще го оставя за по-нататък. Ще драсна за Цанков и за Стамболов и като цяло ще съм я приключил.

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:54 pm

За култа към Левски от ортодоксално богословска гледна точка.
Левски, Църквата, секуларизмът, светостта


Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.
Исаия 55:8-9

От човеци слава не приемам, но разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия. Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете. Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?
Иоан, 5:41-44

Бойният кон на лукавия през последните векове е секуларизацията. Чрез нея той (бидейки князът на тоя свят) навсякъде и всячески се опитва да подмени святото (Божието) със светското (своето).
Осветскостяването е всеизвестно историческо явление. Че християнският свят през последните векове става все по-светски, признават всички. Недовидяна остава обаче сатанинската природа на секуларизацията. Осветскостяването съвсем не е безобидно. То е смъртотворно. Секуларизацията е безболезнена духовна смърт. Тя е по-опасна за човеците от всички останали надвиснали светски опасности, взети заедно.
Бидейки князът на тоя свят, лукавият иска да ни привлече към своето владение – към света. За да ни привлече, той се опитва да направи света привлекателен за всички. Привържениците на плътското са без друго негови и за тях той няма какво да се труди. Главният денонощен труд на лукавия е да съблазни най-добрите, най-духовните, най-всеотдайните. Защото в преизподнята по-голямо злорадство ще има за един измамен правдолюбец, нежели за деветдесет и девет злодеи, които нямат нужда от мамене.
За да обсеби боготърсачи, правдолюбци, човеколюбци и саможертвеници, врагът създава свои светски отровни двойници на всички Божии добри неща. Светска благотворителност, светско „просвещение“, светска мъдрост, светска наука, светски добродетели, светска саможертва и най-сетне – светска „святост“.
Мечтата на сатаната е светска „Църква“. И в този обсебен от него отровен двойник на Църквата всичко да бъде обладано от светския дух.
Вярата в действителния личен Бог – да подмени с вяра в безличностни призраци: вярата в „човека“, „доброто“, „разума“, „прогреса“.
Надеждата в Спасението – да подмени с надеждата в човекотворни утопии: „светлото бъдеще“, „земния рай“, „вечния мир“, „царството на свободата“.
Любовта към Бога и към ближния – да подмени с любовта към безличностните абстракции: „народа“, „нацията“, „класата“.
Мечтата на лукавия е да има секуларизирани „духовници“, светски „тайнства“, секуларизирано „богословие“, светски „светци“.
Революционерът Васил Левски е най-пленителният носител на светския дух в българската история. Предмет е на всенароден светски култ, а въпросът за неговата църковна канонизация се повдига и в светски, и в църковни среди. Стигна се дотам светски люде да бранят революционера от църковна канонизация, защото „отдавна бил канонизиран от българския народ“.
Има опасност по повод 140-годишнината от обесването на Левски въпросът за „канонизацията“ отново да бъде повдигнат. Дай Боже това да не стане! Но щом той изобщо вирее в църковни среди, значи сме в тежко светско умопомрачение.
Толкова важна тема като делото на Васил Левски вече 140 години се обсъжда у нас само в светски дух. Разбира се, ние не познаваме пряко Левски и неговото дело, а само Разказа за него. Но всички създатели на Разказа са светски лица – Каравелов, Ботев, З. Стоянов, Вазов, Ст. Заимов, Д. Страшимиров, Ив. Унджиев, Н. Генчев, Н. Хайтов и пр. Затова и господстващият в главите ни Разказ за Левски е изваян открай докрай по светски образ и подобие.
Досега български духовник не се е заел да извърши три необходими дела:
1. Пряко и обстойно да проучи документите по живота и дейността на Левски.
2. Да разтълкува събитията от христоцентрична гледна точка.
3. Да състави христоцентричен Разказ за неговото дело.
Поради несвършената от духовник работа, духовниците, които мислят и говорят за Левски, неизбежно възпроизвеждат светския Разказ и стават разпространители на светския дух-вирус. Който е внедрен в нас още от люлката на нашите прадеди – от края на ХІХ век. И който след милионкратно повтаряне е станал толкова очевиден, колкото е очевидно, че слънцето се върти около земята.
Светският дух владее цялата система на ценностите в България: от най-ниското стъпало до най-високото. Където е възкачил своя Левски.
През последните 140 години Левски редовно бива „канонизиран“ за светски светец от всевъзможни врагове на Църквата: от Каравелов, Ботев и З. Стоянов до комунистите и разколническия лъже-синод.
Дори сред клира се среща отношение към Левски като към квази-светец. Най-лесно е да открием тук рецидив от времената на комунизма, когато секуларизмът в Българската Църква беше нейният най-ценен капитал спрямо властта. Но светският дух вече господства още при зачеването на Екзархията (1860 г.). Пак той впоследствие възпява – и до днес – своя български шедьовър: Светския Великден. Уви, това наше велико падение беше велик ден за светския дух. Той така ни обсеби, така се сляхме с него, че честваме неговата победа (над нас) като наша победа! Наричаме гордо тази всебългарска пагубна духовна катастрофа „Българският Великден“.
Възцаряването на светския дух в българския храм в Цариград поощрява всеобщото секуларизиране на българската църковност. Щом (в името на народа!) българските епископи радостно и тържествено отменят канона – възхвалявани от „гласа народен“ – тогава защо и аз (в името на народа!) да не наруша този обезсилен канон.
Пагубно следствие от „българския Великден“ и христоматиен манифест на секуларизма за българите е размонашването на иеродякон Игнатий, който на 3 март 1862 г. самоволно напуска монашеското и църковното поприще и избира светския път. Дотогава той е вървял по пътя на монаха и по пътя на клирика. От този миг Васил Иванов избира света. Още не е решил какъв ще бъде. Знае само какъв не иска да бъде: монах. Младежът всеотдайно и страстно тръгва по пътя на светското народослужение.
Можем ли да се наговорим вечно да се лъжем едни други, че уж Левски не бил напуснал монашеството и че цял живот бил спазвал монашеските обети? Та нали алфата и омегата на монашеството е обетът за послушание. Именно него нарушава Васил и тръгва по антимонашеския път – пътя на своеволието.
И можем ли, заедно със З. Стоянов, Ст. Заимов и пр., да „оправдаем“ светския избор на Васил Иванов с Разказа за „лошия“ вуйчо? – че Васил станал монах, защото вуйчо му бил му обещал учение в Русия, но го излъгал и не го пратил; че вуйчото бил лош монах. Можем ли да заключим, че, следователно, дякон Игнатий оправдано е хвърлил расото и избрал светския път? Истината веднага ни опровергава.
Ако целта на племенника е да отиде да учи в Русия, защо не отиде да учи в Русия – след като избяга от вуйчо си? Отива в Сърбия – в „легиона“ на Раковски. Ако вуйчото е бил лош монах, защо племенникът не отиде при добър монах? Или нямаше добри монаси в Света Гора? В Оптина Пустиня?
Да твърдим, че Васил станал монах заради обещанието да учи в Русия, означава неразбиране същността на монашеството. Да твърдим, че бил „слугувал“ безплатно на вуйчо си и следователно имал право да му открадне коня, означава безбожно невежество по същността на монашеското служение. То не се заплаща и не дава никакви вещни права.
И Васил Иванов, и авторите на Разказа (З. Стоянов, Вазов и пр.), и техните лековерни читатели не разбират монашеството. Не разбират, че истинското монашество е върховното народослужение.
И тъй, след неуспеха на българския „легион“, след неуспешно чиракуване за абаджийство в Белград и след неуспешен престой в Румъния, през пролетта на 1863 г. Васил се завръща в Карлово, където временно пак става дякон...
Година по-късно – на връх Великден 1864 г., той показно се саморазмонашва. Но Великденската акция на Васил Иванов от 1864 г. не е самородна. Тя произхожда от общия светски дух на времето и от Великденска акция от 1860 г., която внедри светскостта в сърцата на безброй български църковници.
Секуларизацията е невидимо, постепенно, всепроникващо, безболезнено и неосъзнато обсебване на личността от сатаната. Коварството на тази духовна болест е, че поразява разума на човека. Така разумът, дарен ни от Бога за богопознание, става стена между нас и Бога. Върху която стена лукавият прожектира своите химери.
Обезбоженият човек тръгва самоотвержено да гради човекотворни утопии. И кой би повярвал, че всяка утопия е от лукавия, щом секуларизираният самонадеяно пренебрегва съществуването на сатаната. Бодлер бе казал: Най-голямото лукавство на дявола е да ви убеди, че не съществува. Убедените в неговото несъществуване са най-неспасяемите верноподаници в неговатаимперия.
Духовният проблем със сатаната – кому служим? – отсъства в цялата българска революционна мисъл, включително и в мисълта на Левски. А как ще преодолееш болестта, ако не знаеш, че боледуваш?
В обемистия „Речник на езика на Васил Левски“ липсват думите сатана, лукавият. При единствената употреба на думата „дявол“ (в писмо до Филип Тотю от 1871 г.), обсъждайки възможността да поискат помощ от руския цар, Левски пише: „Брате! Ний не отказваме помощта и от гяволът.“ В този израз обаче няма духовен смисъл. Мисълта е светска. Каквито са всички писания на Левски: писма, документи, стихове, лично тефтерче и пр.
Левски не е атеист, не е богохулник, не е масон, не е „напуснал Църквата“, не е говорил съзнателно против нея. Той е секуларизиран християнин и страстен революционер, обожател на революционната утопия.
В историята на човечеството злодеянията, извършени в-името-на-злото, са капка в сравнение с океана от злодеяния, извършени в името на утопиите. Утопиите са величави, привидно добри недействителности, в чието име „трябва“ да се извършва действително зло, лукаво оправдано като „по-малко“, „временно“ или „неизбежно“.
За да осмислим революционната утопия, трябва първо да изясним понятието за революция. Защото революционният дух през ХІХ-ХХ век така обсеби света (с изключение на светците и други „реакционери“), че наложи в езика и в мисленето на света „революцията“ като нещо „прогресивно“ и положително.
Така с понятието „революция“ в масовия език се обозначават всякакви скокообразни положителни промени: „революция“ в технологията, „революционни“ теории в науката, „нежни революции“ в политиката и пр. Дори Христос бива хвален като „революционер“...
Но същинската революция в собствения политически смисъл на понятието предполага насилие и самозаконно нарушение на Божиите повели.
Революцията е враг на Христа и Христос е враг на революцията. Христовите чеда се учат от техния Учител да обичат и враговете си. А революционерите се учат „силно да любят и мразят“.
Самосрутването на съветската система в Източна Европа през 1989 г. също беше наречено („нежна“) революция. А то се извърши без съзаклятие, без оръжие и без насилие. Тъкмо нереволюционното самосрутване на съветската империя най-ярко опровергава революционната утопия. Която мами, че революцията е единственият способ да се събори лошата система на управление.
Никогадосегане беше рухвала империя, сравнима по мощ със съветската – с толкова много оръжие, огромна армия, всемогъщ репресивен апарат, тотален контрол върху властта. Велик исторически урок е, че това рухване стана без бунт, без съзаклятие, без насилие, без революция.
Съветската империя беше най-величавата рожба на революционната утопия на ХІХ век. Нейният провал е огромен и безценен историографски и личен мисловен и житейски капитал. Който трябва да бъде използван-осмислен – за да разберем по-добре историята.
Ние, българите, сме сънаследници на този безценен провал. След него за пръв път у нас става възможно да осмислим в дълбочина предишната революционна самоизмама: национал-революционната утопия от ХІХ век. Която пагубно играе ролята на табуиран върховен „национален идеал“ за българите през последните 130 години.
Лукавството на светския „национален идеал“ е в това, че дава предимство на любовта към идеите – за народ, за нация – пред любовта към Бога и към ближния. Национализмът е в грях, когато заменя Христовата повеля за любов към всички със „силно да любят и мразят“.
Всяко разобличаване на национал-революционната утопия би се усетило от осветскостения българин като покушение срещу българските „идеали“. Но ние, човеците, нямаме нужда от идеал– примамлива недействителност, прожектирана върху стената, която ни отделя от Христа. Защото имаме повече от идеал – имаме действителността Христос.
Христос е критерият за всичко. Всеки друг „идеал“ е от лукавия.
Но, ще попитат, каква е християнската алтернатива на националната революция, за да се освободим от турското иго? Алтернативата е духовното просвещение и личният духовен подвиг на християнина.
Истинският избор не е между църковния секуларизъм и светския секуларизъм. Свободата не ще Екзарха-и-Караджата – иска Христос.
---
Българският революционен централен комитет (БРЦК) е типична съзаклятническа революционна организация. В неговата Програма пише:
Чл. 1. БРЦК има за цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие...
Чл. 2. За да бъде изпълнена тая цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.
В тази Програма е заявена без уговорки една от пословичните формули на злото: че целта оправдава всяко средство. Банална истина е, че пътят към ада е застлан с добри намерения. Но кой е застлал този път; и наистина ли „добри“ са въпросните намерения?
Най-голямата пагубност на т. нар. „български национален идеал“ не е в неговата „тъмна“ страна (убийства и пр.), а в неговата привидно най-светла част. В това, че е застанал вместо Христа.
Революционерът може да убие твоето прахообразно тяло, но неговият богопротивен идеал осмъртява твоята душа, предназначена за живот вечен. Революционният взлом може да ограби твоето прахообразно имущество, но отнемането на Спасителя от нашето домашно и училищно възпитание, от нашата поезия и проза – и заместването му с национал-революционните „идеали“ – отнема възможността за Спасение.
Коренът на злото в България през последните два века е в постепенното и всеобхватно отстъпничество от истинното Христово учение и подмяната му с отровни заместители-идеали.
Да. С идването на „комунизма“ дойдоха още по-уродливи революционно-утопични „идеали“. А напоследък сякаш рухват всички идеали. Но това са само следващите низходящи кръгове на едно и също пагубно движение. Изходът не е да се върнем от третия в първия кръг на адската спирала, а да се измъкнем от самата спирала, да отхвърлим секуларизма и да се завърнем като блудни синове към Христа и към светоотеческата Църква.
Българският мним „национален идеал“, лишен от истинския Христос и истинската Църква, е основан на смъртотворна лъжа. Столетното повтаряне на тази лъжа не я превръща в истина. Възпяването на тази самоизмама в безброй талантливи стихове, песни и романи, „увековечаването“ й в безброй каменни и бронзови истукани не я превръща в истина. „Канонизацията“ на самоизмамата не я превръща в истина.
Напротив. Тя вкарва в кошарата на истините врага-вълк.
Подобно на всеотдайния комунист, описан от Кьостлер в „Мрак по пладне“, ние не можем да понесем, че сме посветили целия си живот на една всеобхващаща самоизмама. Не искаме да си признаем, че България от 150 години насам направи погрешния – светския избор. Опасяваме се, че ако осъзнаем национал-революционната утопия за дело на врага, тогава ще настъпи нашият „мрак по пладне“. Ще рухнат идолите ни и – „нищо няма да ни остане“.
Така е. Ако приложим Истината (Христос) като мяра за всичко, нито една от самоизмамите не ще устои. Нищо няма да ни остане, освен Истината.
Освен Христос.
И цялото Христово войнство. И тогава ще станат действително наши всички истински светци на всички времена. Те ще бъдат наши не отпратени в прашното минало, а ще прогледнем да ги видим по-живи от нас самите. И тогава спечеленото в злато ще отмени изгубените милиарди във фалшива валута. И плачът за уж изгубените уж наши уж ценности ще бъде отменен от провиждането, че именно фалшивата валута на мнимите идеали прахосва нашия живот.
И ще бъде голям плач по българските училища. Защото жалната българска учителка няма да знае какво да преподава. Тя ще трябва да се отучи да преподава неистината и да се научи да преподава Истината, т. е. Христа!
За да не стигнем до истината, лукавият разчита и на нашите самоизмами относно последната изповед на Левски. Подканен от свещеника да каже греховете си, революционерът отговорил: Казах ги на царските комисари, та няма нужда и вам да ги казвам. Пред Бога и пред свободата грехове не съм сторил, а пред нашите, чорбаджиите и владиците, много, много и премного „съгрешения“ съм направил. Но нека тия ми „съгрешения“ останат непростени...
Достоверността на тази „изповед“ е повече от съмнителна. Несъмненото в случая е друго: подобна антихристиянска „изповед“ се цитира (у поп Минчо Кънчев) не като духовна пагуба за една душа, а като похвална бабаитска поза на героя пред лицето на смъртта.
Тайната на изповедта не може да бъде нарушавана от свещеника. Ако той „разкрие“ изповедта, мами Бога. А щом Бога мами – себе си ли няма да измами? Нас ли?
Затова никога няма да узнаем какво е съдържала последната изповед на Левски. Но ключовият за нашето изследване въпрос тук е: дали на прага на смъртта той е изповядал като грях самата своя революционна дейност? Ако ли не – то как този множествен грях ще му бъде простен? Ако пък я е изповядал като грях (дай Боже!) – тогава един предсмъртно разкаял се в греха на революцията иеродякон Игнатий ще е окончателният разобличител на революционера Васил Левски.
Всяка революционна утопия – дори когато е дело само на ангели небесни, дори когато е водена от най-светлия ангел Денница – е сатанинска.
Всяка съзаклятническа революционна организация си присвоява своезаконното „право“ да престъпва Божиите повели – включително своезаконно да убива. В „Наредата“ на Левски всички предвидени наказания в „Наказателния закон“ са в крайна сметка – смърт. Този смъртоносен закон „важи“ и за онези 99% от българите, които не участват в организацията.
Трудно е за революционерите да бъдат по-прави от Бога. Трудно ще ни бъде и на нас, ако се опитаме да „оправдаем“ революцията, тръгнала срещу волята Божия.
Христос-Праведникът по време на земния Си живот винаги е признавал легитимната власт, макар да е била власт на неправедници, иноземска (римска) и иноверска (идолопоклонска). Най-изрично е дал Бог Своята заповед за подчинение на легитимната власт чрез св. апостоли Петър и Павел. Как ли трябва да си изкривим душата, за да се изплъзнем от овластеното боговдъхновено слово на Апостола:
Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. (Рим. 13:1-2)
Унищожителна за бунтовника е великата и изрична Божия заповед чрез Апостола:
И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство заради Господа: било на цар, било на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци, като свободни, не като употребяващи свободата за було на злобата, а като раби Божии.
Всекиго почитайте, братството обичайте, от Бога се бойте, царя почитайте. Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си – не само на добрите и кротките, а и на опърничавите.“ (1 Петр. 2:13-18)
Тази воляБожия ни пресича всеки път, когато лукаво се опитваме да оправдаем революциите. Още повече, че е изречена от истинските свети апостоли Петър и Павел във време, когато богоизбраният народ на Израиля е под игото на нечестивия римски император-идолопоклонник. И св. Петър и св. Павел са екзекутирани от злодея Нерон, но никога не оспорват легитимността на властта му и винаги проповядват подчинение на легитимната власт. Защото такава е волята Божия.
Но. Господ, като ни повелява да се подчиняваме на легитимната светска власт, ни указва границите на тази власт. Границите на кесаревото са границите на Божието. Дължим на легитимната власт подчинение, но само доколкото тя не ни кара да престъпваме Божиите повели.
Тук неизбежно възниква привидно смисленият въпрос: а как без революция щяхме да се освободим от турското иго?
Трудно е да обясниш на разхристовения и разцърковения човек, че революцията може да прави всичко друго, но не и да освобождава. Революцията е робство. Тя сама по себе си е истинско (вътрешно) робство. Османското иго е политическо, т. е. външно спрямо личността. А революцията е вътрешно духовно себепредаване на личността ти във владение на лукавия светски дух.
Впрочем, и по светски безупречно се доказва, че революционното зло не е било единственият начин за политическо освобождение на България от турско иго. Та нали двайсет страни, включително България, се освободиха от съветската империя без революция. Та нали самото Освобождение на България от турско иго се осъществи не по революционния път, а по царския път.
След Освобождението обаче именно поколението на революционерите дойде на власт в България. Написа историята и поезията. И така си приписа решаващата роля при освобождаването на родината: „Топчето пукна – Европа стресна“. Чрез гениална поетична самоизмама клисурците стават московци, панагюрците стават донски казаци. От което следва, че аз, българинът, съм истинският освободител на България – чрез моята българска революция. А щом един мит стъпи върху (националния) егоизъм, той става временно непоклатим. Оттам и сакрализацията на бунта, залегнала в основата на Големия Български Национален Разказ.
Революцията е двойно нелегитимна. Юридическатай нелегитимност е изначална – бунтът е срещу легитимната власт. А духовната й нелегитимност идва от това, че нарушава волята Божия.
Въпросът за легитимността на властта изглежда формален, но всъщност е изключително важен – и сложен. Тук няма да го изследваме обстойно, което ще направим отделно. Но именно поради своята нелегитимност, революционерът не е воин. Воинът е изпратен от легитимния цар. А революционерът – от самозвани нелегитимни съзаклятници; затова, когато убива, той извършва убийство. Политическо.
Правото да убива, което си присвоява БРЦК, е против волята Божия. Но и „народът“ не го е легитимирал, доколкото съзаклятието обхваща по-малко от 1% от българите.
Въпросът за човекоубийството се решава от Левски по целесъобразност (снабдяване с пари) или по произволния критерий „ако не е чист“. В писмо от 16 септември 1872 г. Левски заявява: „Братя, отваряйте си очите и да не се срещат вече такива маскарлъци, защото дето не е очистен х. Иванчо ефенди и пр. и нямаме още пари да се поддържат работниците...“ И по-нататък: „Който не е чист, убивам го...“
В революционната организация на Левски през 1872 г. има пропорционално (на глава от членството) повече престъпления, произвол, терор, убийства, кражби, изнудване, лъжа, нечестност, страх и пр., отколкото в Османската империя на глава от населението.
Обикновено за най-голямо престъпление, извършено от Левски, се счита убийството на Стойчо, слугата на Денчо Халача, в Ловеч на 14 август 1872 г. Опитваме се да оправдаем Левски с това, че искрено е съжалявал за това убийство. Цитираме извадка от писмо до Л. Каравелов: „Жално за невинното момче.“ По-рядко се привежда по-подробен отрязък от писмото:
... [Момчето]нададе вик: „Тичайте, хора!“ Докато пристигна от мястото, дето бях на двора, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата на смърт, та дано народът да сбърка посоката на гласа му, улицата беше пълна с хора. Не умря изведнъж. Захвана да вика повече, което не можеше да се укрий вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били. Жално за невинното момче! Но ако не беше така, бе оцапано на много страни. Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.
Левски е познавал Стойчо. Несъмнено и Стойчо в решителния миг го е познал. Затова Левски му нанася и втория удар с камата – всъщност, не „за да не се мъчи“ (!), а „да не може да каже какви са били“.
Кога и ние най-сетне ще познаем Левски и другите и кога ще можем наистина да си кажем какви са били??
Страшен е бил този познаващ поглед на „освобождавания“ народ. Но страшен е и изразът: „Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.“ Всъщност, комитетите на Левски замислят и извършват убийства само на доста невинни хорица.
Такова е убийството (от Димитър Общи) на ловчанския дякон Паисий на 21 юли 1872 г. Отговорността на Левски по това убийство е несъмнена. Дякон Паисий е убит заради служението си на вярата, на Бога и на Църквата. Но какво направи тази Църква за паметта му? Имаше ли и най-скромно честване на 140-годишнината от неговото заколение в Христа?
Единственият църковник, убит заради чисто църковна дейност през този период, е заметен от Българската църква под килима на забравата.
Единственият паметник на тази жертва е дело на калугеромразеца Ст. Заимов, който в „Миналото“ изгражда учудващо положителен образ на ловешкия дякон – млад, красив, църковен, невинен...
Антихристиянско е и убийството на лясковския чорбаджия Васил Козлев на 16 юли 1872 г. След това престъпление и залавянето на комитетски членове и на убийците, Левски пише на Христо Иванов: „За да се избавят затворените, трябва да се убие и синът му сега, ако той не е чист...“
Светският дух е противохристиянски. Но това не е отявленото и кърваво антихристиянство на Ирод, Нерон, Диоклециан или Ленин – чиито жертви литнаха в небесата. А тихото, безкръвно, необявено, неусетно и невидимо антихристиянство на нашето ежедневие-падение – чиито неосъзнати безболезнено осмъртени жертви сме всички ние.
Васил Левски е ярко произведение на всебългарското разцърковяване през ХІХ век и любимец на осветскостените българи – включително и на секуларизираното българско духовенство. Той от 140 години е най-съблазняващата българска кандидатура за светски „светец“. Стига се дотам, че чрез Мерсия Макдермот се популяризира бесовската крилата фраза-диагноза: „Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски!“
Истината е точно обратното. Българите имаме въпиюща нужда от Господ Иисус Христос. Като Спасител, но и като Критерий за истината. За да установим истината за делото на Левски, трябва да приложим истинотворния критерий.
Помрачителните помисли за „канонизиране“ на Левски имат противоположен резултат. Те ни събуждат и ни принуждават – най-сетне! – да приложим Христа като мяра: за революцията, за „националните идеали“, за светския дух.
Истинският български патриотизъм е спасителното православно Християнство. И всеки български „патриотизъм“, който не е светоотеческото Православие, е смъртоносен за българите. Време е и делото на Васил Левски да бъде осмислено не в мрака на самоубийствените ни самоизмами, а в светлината на животворящата Истина-Христос.
Да. Левски е имал забележителни дарби: сила, смелост, воля, ум. Събрани в едно и достигащи до саможертвеност, тези дарби са го превърнали в безспорния властелин на секуларизирана България.
В света винаги е било така: слабите са под властта на силните; страхливите са под властта на смелите; безволевите са под властта на волевите; бездарните са под властта на талантливите; глупавите са под властта на умните.
В света винаги е било така: слабите, страхливите, безволевите, бездарните и глупавите са мнозинството. Което винаги боготвори силните, смелите, волевите, талантливите, умните, жертвоготовните; слави ги като герои, следва ги като водачи, предава се в тяхна власт – без оглед на най-важното: дали вървят по Бога или по другия път.
Врагът хвърля най-много усилия да обсеби именно водачите – най-силните, най-смелите, най-волевите, най-талантливите, най-умните, най-саможертвените. Защото ако придобие един, придобива безброй негови подвластни.
А как най-властно да обсеби водачите? – чрез онова, в което са най-силни. Тъй като ключовата слабост на човека е точно там, където е най-голямата му сила. За умния – умът, за красивия – красотата, за силния – силата, за волевия – волята, за талантливия – талантът.
Защото нашите дарби не са наши. Те са именно дарби – дарове – от Бога. Който ни ги е дал, за да Си ги върне с лихва. А лихвата е: единственото, което имаме – себе си. Бог иска всецяло да Му отдадем себе си – заедно с всички „наши“ дарби. Като изпълняваме Неговата, а не своята воля.
Ако нашите дарби ни подведат да следваме не Божиите повели, а привидно своята воля, тогава лукавият ловко ни събаря, използвайки нашите сили и дарби в своя полза срещу самите нас и срещу Бога.
Даровете на силата, смелостта и волята могат да емнат личността до крайната точка на себеотдаването – саможертвеността. Но. И в саможертвеността пътищата са два.
Когато онова, за което се жертват, е любовта към Бога и към ближния – те са светци. Когато саможертвата е в името на идеи – тогава е пагубно. Ближният не е идея, а действителност. Бог не е идея, а действителност. Идеите подменят любовта към действителния ближен и действителния Бог с призрачни пещерни утопии.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо не ме ползува. (1 Кор. 13:3).
Саможертвеността не е истинският критерий. Критерият е пътят. Праведният път е Христос и саможертвениците по този път са мъченици Божии. Бог ги прославя и след Него Църквата ги канонизира за светци.
Ако пътят е неправеден и отстояваш до смърт този път, то и саможертвата ти е неправедна. Вместо да свидетелства за Бога, тя утвърждава друго.
Хиляди са неправедните камикадзе, погубени от лукави утопии. Свои саможертвеници имат и еретиците, и комунистите, и нацистите, и терористите...
У нас гениалният Гео Милев отиде на смърт за своята поезия. Служейки до саможертвеност на своите идоли, воден от най-добри намерения, той възкликна: „Долу Бог!“. Вдъхновеният Никола Вапцаров отиде храбро на смърт за своята революционна утопия. Верен до смърт на своите идоли („народа“, „революцията“) – всъщност, той вървеше против Христа.
Дантон, Марат, Робеспиер, Троцки, Хорст Весел, Че Гевара, Бен Ладен – името им е легион – всички те отдадоха живота си за идеята, в която вярваха. Те са отровните двойници на християнските мъченици.
---
Ще се откажат ли българите от любимите си самоизмами, за да се обърнат към истината? Едва ли. Но сме длъжни да свидетелстваме за истината. Като се надяваме на поне една стъпка във вярната посока.
Можем ли да убедим българите, че Христос е критерият за всичко? Едва ли. Но сме длъжни да свидетелстваме за Христа. Като се надяваме на поне една стъпка във вярната посока.
Може ли един свещеник или един епископ – сега – да каже истината за Левски? Едва ли. Рискува да изгуби своето изгубено паство. Но можем да се надяваме – като върви заедно с паството – да го отклони поне малко във вярната посока. И после още малко...
Монтескьо беше казал, че за да ръководиш народа, трябва не да го натиряш, а да го следваш. Това трябва да правят духовните пастири – да следват своите 99 заблудени овци. Но следвайки ги, да ги ръководят, а не да бъдат краководени от стадото към пропастта на светския дух.
Ние, миряните, обаче нямаме пастирски задължения, поради което имаме задължението да казваме истината – доколкото сме се докоснали до нея, прилагайки христоцентричния светоотечески критерий.
А какво можем да направим сега, така че да не обиждаме никого, но и да не робуваме на самоизмамата и да не я възпроизвеждаме? Най-малкото, което всеки от нас може, е поне да отхвърляме най-кощунственото в култа към Левски:
- Да противостоим на църковни почини за „канонизация“ на революционера.
- Да не употребяваме за него кощунственото „Апостола“ или „Апостола на свободата“.
- Да не участваме в коленопреклонение пред паметниците.
- Да не търпим самоизмамите за „монашество“ на Васил Иванов по време на революционната му дейност, за „изповедта“.
- Да не участваме в „тържествени вечерни проверки“ и учтиво да ги разобличаваме като „комунистически“ кич.
- Навсякъде, където е уместно, кротко да разобличаваме сатанинската същност на революционната утопия.
---
Човешкият съд е нищожен. Божият съд е меродавният. Човешката прослава е нищожна. Божията прослава е истинската. Бог рече: не съдете. Затова нямаме право да съдим човека. Не познаваме сърцето му.
Даден ни е от Бога обаче разсъдък, т. е. право да осмисляме човешките деяния. Но не по своеволие, а според Божието учение, преподадено ни от Христа и от Светия Дух – чрез боговдъхновените свети Отци.
Човек няма правото да осъжда личността на Васил Левски. Нито да я прославя. Да го осъждаме не можем, защото не познаваме сърцето му (Един е Сърцеведецът). Да го прославяме не можем – защото Единият, Който прославя, не го е прославил. Ако прославяме някого без Бога, ставаме безбожници и невярващи, защото „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?“ (Иоан, 5:44)
Да кажем: Господи, Който прости и на Твоите слепи врагове, прости и на нашите революционери – понеже не знаят що правят!
Георги Тодоров

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:55 pm

Още за начина на събиране на пари от Левски. Със заплаха с убийство.
Нашите хора даваха наистина пари и обещаваха, че ще основат комитет, но това го правеха от страх, а не от съзнание и добра воля. Левски беше заплашил някои чорбаджии с убийство и, наистина, в това време беше убит Васил Козлев от Лясковец. Левски беше ходил сам в къщата на един тревненски чорбаджия /Кънчо Генков/, открил му мисията си и го поканил да даде помощ. Чорбаджията нямало що да прави, дал му 200 гроша срещу редовна разписка от Ц. Комитет.
http://www.tryavna.biz/?viewtr&7&15.02.2010

Потребителски аватар
thorn
Мнения: 1073
Регистриран: съб апр 21, 2018 10:56 pm

Re: Демитологизиране на митологизирани герои

Мнение от thorn » съб юни 02, 2018 3:59 pm

Глава XIV от Немили-недраги. Показва, макар и художествено, другата гледна точка за хъшовете. Макар, че героите са измислени, то те имат реални исторически прототипи и несъмнено Вазов редовно е чувал аргументи като долуизложените:
На 1876 г. през юни, в предвечерието на войната между Сърбия и Турция, в кафенето „Лабес“ в Букурещ, на една маса, натрупана с куп вестници европейски, седяха няколко души българи и се разговаряха.
.....................

Само малкото общество българи чувствуваше и мислеше инак.

— Последните новини казват, че сега засега Сърбия е вдигнала деветдесет и три хиляди души войска; това не е малко нещо, ако е истина — каза един дебел, нисък, чернокож, с тъничък чер бамтел под долната устна българин, цилиндърът, елегантното облекло, тлъстината на когото ясно свидетелствуваха, че е един богаташ-политик.

Той силно наумяваше букурещките типове на Каравелова.

— Като притурим и генерал като Черняева — допълни дълбокомислено един млад, със зарасла рязка на бузата, с тъпо изражение в очите момък, тоже облечен изящно.

— Agence Havas известява, че Русия прави мобилизация на войските си в Бесарабия, а руски доброволци на грамада ишли за насам. В никой случай Русия няма да остави Сърбия — заключи трети събеседник, момък на трийсет години, със сухо, меланхолическо, но симпатично лице.

— Сега де ги нашите чапкъни, да ги видя сега на работа?… Сега да им видим народните чувства… Цяла зима ни глушат! — каза кисело първият събеседник, като се изкашля силно няколко пъти.

Младежът с цепнатата буза и тъпото изражение в очите клюмна три пъти утвърдително.

— И аз същото казвах, господин Гробов, вчера на господаря. Всичките ще се изкрият под камък, а Сърбия, може да се каже, най-много на българите се надява.

— Де им е въстанието?… — пое господин Гробов. — Вятър! Сториха само да се изколят сто хиляди невинни българи… Въстание!… Помия!… Питаха ли някого, като правиха въстание?…

И господин Гробов се начумери.

— Представи си! — продължи момъкът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите. — Вчера не, завчера — иде някой Македонски, вагабонтин, в кантората… „Що дириш?“ — питам го… Каже: „Помощ искам за няколко бедни хъша, които ще идат доброволци в Сърбия…“ Ха, ха, ха! Чуваш ли? Македонски някой проси помощ за бедни доброволци!… Тия хора не се срамуват, като лъжат! Мръсници!

— Вагабонти! Трябваше да го изгоните тозчас — каза Гробов презрително и плюна.

— Вагабонти, че безочливи.

— Е, дадохте ли му пари, за да иде да се напие в кръчмата като говедо?

Момъкът с цепнатата буза и тъпия поглед се усмихна иронически и клюмна главата си знаменателно към лявото рамо, като че искаше да каже: „Чудя ти се на ума: мислиш ли ни толкова наивни?“

— Според мене не се постъпи с него человеколюбиво. Ти го препоръча много зле. Господарят беше нещо гневен и го измъмра хубавата… Знайш, жал ми стана за клетника, когато излазяше — каза момъкът с меланхолично-симпатичното лице, който служеше в същото кантора, дето и другият.

— Такъв мазник не заслужава жалост — каза цепнатата буза: — той е готов да те убие на улицата… Цяла сган разбойници… Срам те е да се кажеш, че си българин.

......

— А бе да не бъде оня там високият с маджарската шапка? — каза бързо господин Гробов и посочи на отсрещния край на кафенето, дето стоеше един человек пред четворица други насядали и махаше нещо с ръцете.

— Ах! Той е Македонски! — извика господинът с цепнатата буза.

— Там има още няколко души дрипльовци-вагабонти — измърмори Гробов, като гледаше с монокъла си. — И в това кафене се навлякоха…

— Да, знаете ли кои са? A propos, това ще изстуди ентусиазма на господин Говедарова за народните мъченици.

— Познаваш ли ги? — попита Гробов.

— Оня ден ми ги посочиха. Троицата, видиш ли ги, са пуснати преди една неделя от пушкарията[1], дето са лежали цели три години.

Четворицата събеседници устремиха с любопитство очите си към тях.

— Защо били арестувани? Някой харсъзлък пак…

Господинът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите сдоби сияюще от задоволство лице, усмихна се небрежно, погледна Говедарова провокативно и захвана:

— Да ви кажа, то е цял роман. Евгени Сю нека дойде тука да дири тема. Тия народни мъченици преди три години счупват нощно време кантората на Петреска в Браила, отварят с някакви си инструменти ключалката на касата му и извличат около две хиляди наполеона в пари и бонове!

— Хъ-хъ — чухме тогава за тая кражба — пресече Гробов. — Как, тия ли господа са, дето ги улови тогава полицията?

— Същите… сега видиш ги? Ни лук яли, ни на лук мирисали — честни хора…

И господинът с цепнатата буза се изкикоти яката.

— Аз мисля, че трябва повече да ги съжаляваме тия пропаднали човеци, отколкото да се смеем над нещастието им… Три години в пушкарията!… Страшно нещо… тия хора заслужават съжаление… Грешката им е изкупена — каза печално господинът с приятното лице.

Говедаров мълчеше.

Господинът с цепнатата буза забележи с тържествующ поглед видимото смущение на Говедарова, погледна го безочливо и пак подзе:

— А знаете ли в трибунала какъв мотив са представили тия почтени господа за кражбата?…

— Какъв?

— Давам един наполеон, ако усетиш! Вий как мислите, господин Говедаров?

И цепнатата буза се изсмя нагло към Говедарова.

— Представете си: изповядали, че целта им била народна! Ха-ха-ха!

— Пак за народност! — изрева с всичкото си гърло господин Гробов. — Сега всичките хайдуци са народни. Да дойдат, да те съблекат гол в името на народа! Днес всичките благородни думи са в устата на нехранимайковците… Не откраднаха ли ми и мене лани новия цилиндър в градината на Ставри и го изпиха в една кръчма за народна слава?… Простуди ми се главата, доде го дирех!

Господин Говедаров, който седеше умислен, се усмихна неволно и погледна лъскавото, без косми търкало на Гробовата валчеста глава.

Господин Гробов сапикаса Говедаровата усмивка и се поразлюти:

— Е, господин Гробов, смеете се, а? Нали е смешно? Какво казвате вие по повод на тия „народни мъченици“, които чупят врати и пробиват железни каси?

— Казвам, че ние, българите, нямаме сърца! Великодушието е чувство, непознато нам, господин Гробов.

Господинът с цепнатата буза и тъпия поглед прие още по-нагъл вид.

— Великодушие!? Към авантюристи, които срамят народната ни чест? Да трошат касите на честните хора, вместо да работят, и да казват, че откраднали две хиляди наполеона не за себе си, а за да въоръжат нова чета! Великодушие!…

— А това е истина — каза натъртено Говедаров, — вие не бихте дали счупена пара за такава цел…

Господинът с цепнатата буза се разлюти от тия обидни думи за патриотизма му. Той се счете длъжен да се защити горещо, най-вече като Гробов присъствуваше тук.

.............
Планът се разруши и четата не стана. Македонски беше най-главният участник в кражбата (той беше дал плана и инструментите). Но той не беше хванат, нито пък изказан. През дълго време той посещава злополучните си другари в тъмницата, донасяше им разни угодности, да облекчава тъгата им в затвора, и им даваше малки суми за разноски от парите на кемеря. Той и сега им помагаше, като играеше успешно на книги и просеше по някой франк от благодетелни българи.

Отговори