Вречено - Магдалена Петкова

[admin]

„Васил не е мъртъв, никакво жито няма да варя за помен!“
Гина Караиванова Кунчева


Ела, Димана! Нека ти разкажа приказка за родовата памет. Че кръвта ти не е червена, а безсмъртна. Туптят посечени, заради нея, безчет лъвски сърца- от тези, които даже погребани – не умират. Разпвали им идеалите на кръст, но на завета им примка не могли да надянат. И ти този завет трябва да знаеш и да пазиш, за да нямаш господар над волята. Че си наследница на Левски, а той живота си е врекъл на кинжал да стане – синджирите на пет вековни роби да посича, от сянката на полумесеца да ги избавя.

Заради България, е пътища безчет обходил. Един от тях, последният, го водил към безсмъртието. На майка си е само кичурче коса оставил – да има над какво да го ожали. Незнаен неговият гроб ще бъде. Житото за помен тъй и не раздали. Само за мъртвите е то – да знаеш. Не е за Левски.

Българка си ти, Димано! Като тази велика майка, дет го е родила– Гина. Сто пъти я в кладенец топили заптиетата, но кръвта си не предала. Така ми е моята баба разказвала, че веднъж турчин като се присегнал, за да я докосне, тя свила в юмрук ръката си и го ударила в лицето. Такава сила е имала тази българка! Зъбите му пред нея изпадали, а той побягнал. Ти знаеш ли що е туй нещо – по турско такава смелост да имаш?

За гибелта на сина си като разбрала, втъкала си в кърпата китка и децата с цветя закичила – като на празник. Защото на великия човек и смъртта му е славна.

За свобода се е борил робът, Димано – родът ти! И не за неговата, а за твоята.

Ти знаеш ли, че тази великата майка, даже пред „Страшното“ главата си не свела. На Куршум джамия, там дето главите и на нашия род са висяли, хорото, заставили Гина да води. Да вие вдовици и майки покрай седемте бесилки. Туй хоро 897 мъже и мъжки рожби ожалило. А турчинът седнал на маса покрай труповете да яде и да пие. Колко сърца са се пръснали в тоз ден никой не знае. Разказват, че кръвта им се стелела цели шест месеца. Окъпала всичките друми на Карлово. В таз кръв български майки сами се давили.

Страшна приказка е тази, Диманче, знам. Баба ми на твоите години ми я каза. Не дей плачи! Ожалени са вече. От тебе искам само да ги помниш и да знаеш - защо България един Апостол има: животът си затуй е дал, за да не срещне нивга вече майка, утро без сина си, дете без баща си и да не насили повече енчар сестра си.

Те тази свобода не я дочакали – ни Гина, ни синът й. Но ти ако ги помниш и почиташ, делото им няма да е празно. През твоите очи в свободата те ще се огледат.

И никога да не повярваш, че преклонена глава сабя не я посича! От мен ще помниш, че погледа си щом веднъж човек сведе – живот за него вече няма. Загинал е безчестно в тоз момент и смъртта му всяка крачка следва като сянка.

Затуй, назад от думата си няма да пристъпяш, кръвта си с вода да не премиваш и вярата да не предаваш. Краката ти то по таз земя докато ходят, сърцето ти да се гордее. Че българка си и наследница на Левски. А на Апостола рода во веки е безсмъртен.

На пролет в родния си Търновград като пристъпяш, с всяка крачка свободата да донасяш и в сърцето ти да се пропие. Че по-безценно от нея няма да намериш. Пет века ги е плащал рода ти твойте крачки.

Това ще е заветът ми към тебе, от мойта баба аз го пазя, на твойте внуци ти ще го вречеш: тез думи да разказваш, свобода на друг да не отнемаш и на волята си господар да нямаш.