Небесни меридиани - Магдалена Петкова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 224
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

Небесни меридиани - Магдалена Петкова

Мнение от admin » съб сеп 01, 2018 11:09 am

Ако тялото ми можеше да се превърне в любов, щях да се разпръсна в Алепо. Да стана като стъкълцето, което е влязло в окото на Кай и да се забия в сърцата на изстрелващите омраза. Те взривиха света ми – онзи, в които можех да мечтая. Под руините на разбитото лежи коренът ми. Казват, че съм късметлийка, защото съм жива, но аз не искам този късмет. Мисля, че никой не го иска... Там, където преди се завръщах е черно. Еднственият цвят е кръвта на роднините ми, стелеща се под стените, зад които гласът ми се е смял. И ако с кръв се пишеха и сбъдваха писмата, на моето щеше да пише „Багай!“. Щях да го изпратя до майка ми. Но не се случи така. Тя го написа до мен. А толкова ми се иска сега да я видя как бяга. Не сварва дори да нахлузи обувки, запретва полите си, хваща ме за ръката и тръгва... така я сънувам. Но някрая винаги я виждам да се препъва в хиджаба си. И се събуждам.
Вече не срещам нищо познато около себе си. Хора с еднакви униформи манават покрай мен, сякаш съм камък на улицата. Говорят на език, който не зная, но разбирам, че искат да си тръгна. Гонят ме. Затварят ме. Качват ме на влакове, от които не ми разрешават да сляза. Пътувам дни наред. За първи път виждам толкова свят. Преди си го представях различен. Сега целият простор ми е затвор. Но може би такъв е светът за всички, които го гледат през процеп на вагона. А може би не е?
Вече дори ми се струва, че сме живяли добре. Разбрах го, когато изпитах завист към детето, чиято майка го караше да проси. Какво не бих дала за шамар от моята сега....
Тук във вагона някои говорят за една страна. Наричат я Божията земя. Разказват, че там имало спасение, че там хората били спасителите. Преди близо 100 години опазили даже друговерци –наричащи Бог с различно име и носещи чужда на тяхната религия.
Не зная приказка ли е това. Съществува ли място, на което някой ще ме подслони? И защо ще помогнат точно на мен? Никой не ме е питал имам ли в сърцето си любов. Всички постъпват с мен така, сякаш съм бомба. Опитват се да ме обезвредят. Затварят ме. Бягат от мен. Отпращат ме. Всъщност човеците, които срещам само ме прехвърлят – качват ме на влакове, които ме водят към други човеци, които ме водят на никъде... И ако те наистина са прави, и аз съм граната, колко човешко е да прехвърлиш експлозива на друг? Колко спасение има в това да отнемеш чужд живот?
Но аз не съм граната. И може би, и те го знаят... Мога да се взривя единствено от любовта, която търся... но те хвърлят над мен бомби. В куршумите няма любов. Във войната няма мир. Толкова е просто. Налага ми се да го разбера още на 16, заради хора, имащи в пъти повече от моите години. Ако някой ви убива, за да ви освободи, ще бъдете ли по-щастливи, докато умирате?
Аз не съм сигурна дали искам тази свобода. В нея ме наричат „късметлийка“. А аз разбирам, че хората са способни да лъжат. В тази „свобода“ светът е затвор, в който дори не те искат. А и няма как да изчезнеш от самосебе си, колкото и да го желаят.. Дали някои се молят за това?
Истината е, и че сега можеше да съм отвлечена и препроданена. Така се случи с момичето от съседната улица. Тя няма име. Казва се с имената на повечето ми приятелки, които вече никой не помни, и за които някои дори не искат да знаят. Хората просто превключват канала и сякаш с това променят света. Де да ставаше така! Насилието обаче не спира с изключването на телевизора.
Днес и аз можеше да съм другаде. Но може би щях да гледам света през друг процеп... А може би прозорец? Кой знае? Чакат ли ни зидове зад мечтите ни или ние си ги пожелаваме сами?
За онзи свят, който не познавам, са ми разказвали, че жените се отделят от децата си. Правели го по собствено желание, а там зачитали волята им. В този свят дори някои оставяли отрочетата си, за да се грижат за чуждите. Това не го разбирам напълно, но ми харесва, че имаш право на избор. И аз си мечтая за такъв. Какво от това, че може да е грешен? Нима е правилно да имаш господар на волята си?
Казват, че е е заради вярата ми. Гонят ме, заради нея. Но каква е тяхната? Аз я познах само по взривовете, не по псалмите.
И моя Бог вече не знам кой е. Моля се на чуждите много дълго време. Трудно ми е да се обръщам към онзи, който позволи земята ми да е ад. И не, не мисля, че ми праща изпитание...а да ме наказва няма за какво. Надявам се, че Той е наистина Любов. И така го наричам, пък дано да се познае с това име. Дано да ме чуе!
В тази, чуждата страна, Господ чувал друговерците. Разрешно било дори да намерат подслон в храмовете му. Хляб и сол им давали, даже. И мислех, че за Йерусалим говорят, за него съм чувала, че е „обетованата земя“. Пък после разбрах, че не за това място разказват. По- свидно на Бог дори било. Храм са намерили евреите в него. Там ги спасявали от „вагоните на смъртта“. Борис бил царят, който отварял вратите, а царицата – Йоанна. Църква се наричал храмът им. И там се молели – за своите и за чуждите. И жените даже пускали да влизат вътре.
В този храм и аз искам да пристъпя. В него са имали сила да се борят срещу света, срещу „хватката на Хитлер“. Там се е родила любовта, онази която не те убива, за да те спаси. Тя спясява дори чуждите – с обич. Там ставаш по-богат, когато даваш. Това е вече моята религия.
Иска ми се аз да съм пътника за този влак. Влакът, който води към България. В нея, разказват, са се раждали велики хора. Може би и аз ще й дам, някой ден славен човек. А може би, не. Кой знае?
Небето е едно и е на всички, а ние цял живот делим земята, от която всеки някога си тръгваме без да може да вземе нищо със себе си.

Отговори