Наследство - Иван Трифонов

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
Потребителски аватар
bukvite
Мнения: 568
Регистриран: съб апр 21, 2018 7:35 pm

Наследство - Иван Трифонов

Мнение от bukvite » ср авг 29, 2018 2:48 pm

Малчуганът се огледа предпазливо. Беше се спрял точно на прага на стълбата за таванското помещение и като лъв, дебнещ стадо газели, замръзна на място и се ослуша за всеки по-съмнителен звук. След като нищо не събуди подозрението му, той заизкачва дървените стълби, които издаваха скърцащ звук след всеки натиск. Илия се радваше, че е избрал петъчния пазарен ден, като време за извършване на своя план, понеже дядо му и баба му трябваше да се забавят достатъчно дълго, за да може момчето да разгледа забранената му зона.
Както и очакваше вратата на таванското помещение беше заключена, но предвидливо, той беше забелязал през годините къде родителите на баща му държаха ключа. Илия внимателно извади предварително подготвения ключ и с трепет в душата го пъхна в патрона на бравата. Ключът малко заяждаше, но след малко по-силен напън се чу щракане и вратата с подобно на стълбите скърцане се отвори.
Пред момчето се откри непрогледен мрак и му отне известно време, докато очите му свикнат със сумрака и забележи ключа за лампата. Осветеното помещение изглеждаше доста малко, вероятно за това спомагаше претъпкаността му с всякакви натурии. Но точно тези стари вещи бяха привлекли малчугана тук. За него таванското помещение беше магическо място, където се съхраняваха в тайна от него всякакви интересни предмети. Бяха изминали петнадесет години от края на световната война и технологиите бяха така напреднали, че всяка стара вещ от преди тази ера, носеше чувство на приятна носталгия в душата на Илия, а за него таванът на дядовата му къща, без да има реално обяснение защо, бе мостът към тази минала епоха.
Голяма част от купищата предмети бяха покрити с брезент или с други платнища. Това, което привлече погледа на Илия, беше обемна ракла до далечната стена. Тя попадаше под лъчите, идващи от единствения малък прозорец в помещението, който освен лампата беше другият източник на светлина. Момчето предпазливо се насочи към раклата и със затаен дъх я отвори. Тя, както сякаш всичко останало в къщата издаде скърцащ звук.
Детето възкликна, тъй като първото нещо, което привлече погледа му, беше старинна сабя. До нея бяха положени два, много стари пистолета, каквито Илия беше виждал единствено в местния музей. Той повдигна сабята с голямо усилие, тъй като тя тежеше неимоверно много. Въпреки усилията момчето започна да я размята напред назад сякаш воюваше срещу невидима армия. Той парираше ударите, впускаше се стремително в атака и всичкото това той озвучаваше с виковете си. Заплеснат в играта си, той не чу как червения „Москвич“ спря пред къщата, не чу как стълбите към таванското помещение изскърцаха. Това, което чу бе резкия вик на дядо му, който незабелязано за момчето, се бе придвижил зад него.
-Илия!
Последва бавно обръщане на детето. Кръвта му се беше вледенила едновременно от изненадата и от студения тон на дядо му. Но с цялата си детска невинност той каза:
-Дядо, виж - сабя.
Старецът се приближи до момчето и грабна сабята от ръцете му. После, държейки я с две ръце пред себе си, сякаш беше направена от стъкло, а не от солиден метал, той я постави внимателно обратно на мястото ѝ в раклата, като продължаваше да стои приклекнал пред съдържанието ѝ.
-Защо имаш сабя дядо? - чу са близо зад мъжа.
-Тя, не е моя, а на твоя пра-дядо.
-Той е бил войник?
Старецът въздъхна. Той познаваше добре своя внук и знаеше, че ако не отговори на въпросите му сега, то това нямаше да спре момчето да ги задава до края на престоя си, а родителите му щяха да се върнат от почивката си в Албена чак след шест дни. Шест дни на непрестанни въпроси или отговаряне сега и след това заслужено спокойствие - изборът не беше труден.
-Бил е опълченец. Бил се е на Шипка.
-Като в стихотворението?
-Да, като в стихотворението - старецът се усмихна. Не обичаше да говори много за баща си, защото се страхуваше, че като споделя историите си, то по някакъв начин ще ги загуби. Но защо да не ги загуби в полза на внука си, нали той е продължителят на рода.
-И пищовите ли са негови?
-Единият е негов, другият е на един руски офицер.
-Защо руският офицер му го е дал?
Дядото не знаеше как да каже директно на внука си, тъй като разбираше, че децата все още нямат добре изградено понятие за живота и смъртта. Но реши да разкаже историята, както той я бе чул от своя баща или както той я помнеше, тъй като годините не щадяха ничия памет, което беше също добра причина да сподели историята сега, за да не се губи - такива истории не трябваше да се губят.
-Било е по време на най-ожесточената част на боевете на Шипка. Руските войни и българските опълченци са били притиснати от турския враг. Мунициите не са достигали, а врагът се вдигнал за пореден щурм. Боят се водил вече лице в лице, ръкопашно, със саби, с камъни. Няколко турци достигнали частта, където се сражавал пра-дядо ти и започнала люта схватка. Рамо до рамо българи и руси се били срещу башибозука. Един от турците успял да обезоръжи баща ми и заметнал със своята сабя, за да го съсече, но в същия миг отекнал изстрел и турчина се сгромолил. Руският офицер, който стрелял, бил останал незащитен за момент и турска сабя го ранила в рамото. Защо офицерът оголил защитата си и спасил рода ни, не е ясно. Момент на геройство ли е било или цял живот на геройство, но младият руснак не дочакал края на войната и българската свобода. Затова татко беше запазил пищова на своя боен другар, на човека, който в решаващия миг бил там за него.
-Значи дължим много на офицера - изрече след малко момчето, което досега слушаше в захлас.
-Да, и не го забравяй. Нашата рода е дарила част от земята за руската църква в Шипка. Аз пък участвах в строежа на паметника на връх Шипка. А ти как ще почетеш паметта на офицера...това остава в твоите ръце.

Отговори