Сватбената риза - Мирослава Метева

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 227
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

Сватбената риза - Мирослава Метева

Мнение от admin » вт юли 03, 2018 10:53 am

Сватбената риза
(документален разказ)

Рано сутринта на Томина неделя Мария се изправи тревожна пред домашната икона. Постави на нея стрък босилек, запали кандилцето и започна да се моли горещо, обзета от някакво смътно предчувствие:
- Господи, мили Боже, опази ни го, Божичко !
Набързо ошета и тръгна по съседските къщи, за да подаде за здравето на мъжа си – Иван. За него, (както и за хиляди други), тази война, Европейската, бе третата, в която участваше. Тя знаеше само, че се бие при Дойран. И нямаше как да разбере, че там, на бойното поле, е нещо неописуемо: отделните изстрели се преливат в екот и тръскане на земята. Пушеците от стрелбата достигат облаците и наподобяват изригване на вулкани, а снарядите изравят нашите войници от окопите…
Сърцето й тръпнеше в мълчалива болка. Денят й, като всички останали, премина в труд и грижи по децата. Но щом се мръкна, отново я споходи тревогата за стопанина й. Миналата година по Голяма богородица Иван си идва в кратък отпуск. Оттогава не беше го виждала.
Когато се завърна от фронта, двете от децата, най-малките, изплашени се разплакаха. Щастлива, че всички са заедно, макар и за малко, тя пригласи какви ли не гозби. Иван й се стори някак измъчен и отслабнал. След броени дни той пак тръгна да се бие, а нея остави да го чака както преди.
Сега тя вече знае колко страшна е войната. Затова ли пета година се буди нощем и в просъница чува гърмежи, вижда огън и трупове в окопите. После, като не може да заспи, отваря долапа и изважда венчалната кенарена риза на Иван с шевиците, които тя сама избродира още като негова годеница. Това й се струва така отдавна. Притиска скъпата риза към гърдите си и тихо заплаква:
- Майко Божия, пази го! Пази бащата на децата ми! Върни ми го жив!
Друг път молитвата я успокояваше и Мария заспиваше обнадеждена. Но тази нощ сънят бяга от нея. Някакво тягостно усещане не й дава покой и я кара да се връща все по-назад във времето.
… Ето, вече година и половина откакто воюват при Дойран. Преди Великден получиха писмо оттам, адресирано до сина им – Метю, ученик в прогимназията в Ловеч. Сега той е тринадесетгодишен, учи се много и пише красиво. Това са двете заръки, които му напомня боецът от фронта. А когато се обяви първата – Балканската война, момчето беше едва осемгодишно. Колко бързо минава времето …
Мария си спомни за това изпращане, което за нея, пък и за цялото семейство, беше най-мъчителното.
… 1 октомври 1912 г., Покров Богородичен. Небето над Пресяка се е свъсило и а-ха – да завали. В центъра на селото се събират млади мъже във военна униформа. Стяга се и мъжът й – Иван.
Войникът връзва навущата на цървулите си, грабва вързопа, който са му пригласили и почтително целува ръка на родителите си, а те му дават своя благослов:
– Жив и здрав да се върнеш, синко! – нарежда баща му.
– И нека Бог те пази! – целува го по челото майка му, като държи на ръце двегодишната Райна. Нея бащата целува по главицата.
А тя, Мария, смутена слага китка здравец в дланта му, поглежда го с нажалели очи и изрича:
– На добър час, Иване! Всеки ден ще бъдеш в молитвите ми!
И усеща как една едва сдържана сълза се търкулва по лявата й буза. Тя знае, че ако зависеше от него, не би я оставил точно сега, когато очакват още едно дете. Но има нещо друго, по-силно, която той е длъжен да изпълни. Нали Майка България сега призовава всички свои синове! …
Войниците тръгват, а малкият Метю тича, за да ги догони, и вика:
– Татко, къде отиваш, татко!
Дете, то още не знае какво е войната. Баща му се спира, щипва го по бузката и пошепва:
– Ти само учи, сине, учи се!
После догонва останалите и всички се изгубват зад селския лещак… И нека Света Богородица ги пази под своя покров!
Унесена в тези спомени, Мария заспа, без да знае, че изминалият ден е най-черният в младия й живот.
Скоро извикаха селяните на Пресяка в Ловеч, за да предадат своя наряд за воюващите на фронта. Отиде и Мария. Беше доста напрегната и подозрителна. Забеляза, че щом я видят или приближат, спират да говорят. На връщане към село съмненията й се засилиха. Набра кураж и направо запита едни съседи жив ли е мъжът й. Чуло се, че е загинал.
– Защо не ми казахте още в града, за да се хвърля в Осъма от Железния мост! – обзета от мъка едва успя да продума горката жена и се свлече на земята.
Колко сълзи проля младата вдовица. Колко напразни надежди, че може да е станала някаква грешка, стаи тя в наболялата си душа. Но съдбата бе й отредила да носи черна забрадка до края на дните си и сама да отгледа четирите си сирачета.
Грозната вест, че Иван Метев Русенов, редник стрелец от 9-та рота на 34-ти Троянски полк към 9-та Плевенска пехотна дивизия, е загинал, разкъсан от снаряд на 22 април 1917 г. - Томина неделя, на връх "Пазарджик" край Дойран, се потвърди, когато в общината дойде съобщение от там.
В родното му село неговите близки се готвеха за погребение, а от войника „няма и помен”. Майка му, объркана, събираше дрехите му в една торбичка и през сълзи попита:
– Булка, да сложим ли ризата, венчалната?
– Не, мамо остави я – тя ми е всичко!
И наистина – в нея Мария е вшила толкова копнежи. Как хубав и пременен беше годеникът й с нея! Кой друг освен сватбената риза бе свидетел на черната й мъка по Иван! Знаела ли е, когато я е везала, колко злочестини ще й донесе войната…
Младата вдовица не помнеше кога са стигнали до селското гробище, горе на високото. Чу само последните думи на свещеника: „Вечная памят!”, а в главата й натрапливо се въртеше въпросът: „Как ще отгледам сама тия четири сираци?”.
В отворения гроб спуснаха вързопче дрехи, каскет и портретче на Иван. После щяха да поставят малък каменен кръст с имената му – да напомня за него. А ризата? Нея ще съхраняват като реликва.
Сто и десет годишната сватбена риза на редник Иван Метев Русенов от с. Пресяка, Ловешко, днес е притежание на Регионален исторически музей – Плевен. Специалистите казват, че е „най – личната вещ на войник, загинал на дойранските позиции”. Нейната емоционална стойност е неоценима, защото всеки бод, всяко кръстче, всяка розичка или листенце от шевиците върху кенара са съхранили трепета на човешкото сърце, което знае да обича всеотдайно…

Мирослава Метева

Отговори