ПИСМАТА ОТ ТАТКО - Даниела Богоева

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 217
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

ПИСМАТА ОТ ТАТКО - Даниела Богоева

Мнение от admin » вт юли 03, 2018 10:42 am

ПИСМАТА ОТ ТАТКО


- Бабо, бабо, виж каква кукла ми купи татко!
Личицето на петгодишната ми внучка Криси сияеше от щастие. Взех куклата от ръцете й и започнах да я разглеждам. Беше с копринена розова рокля с дантелки, с руса коса на ситни букли и розови обувчици с джуфки.
- Много е хубава – казах, - прилича на теб.
Погалих детето по главичката, пък го привлякох към себе си и го целунах.
Отново погледнах към куклата и ме споходи спомен за моята кукла Венетка. Това беше първата ми истинска кукла. Всички други бяха от плат, мама ми ги уши, но Венетка беше купешка. Татко ми я донесе от Варна. Имаше големи сини очи, розови, леко нацупени устни, прекрасна рокля от тъмносиня тафта с бухнали ръкави и волани, която стигаше чак до върховете на обувките. В кестенявата й коса имаше голяма лъскава кордела. Никой друг нямаше такава кукла.
Ах, как я обичах! Толкова много си я пазех, не давах на другите деца да играят се нея. Можеха да я гледат само от моите ръце. Аз самата също много не играех с нея, за да не я повредя. Стоеше предимно на леглото ми за украса.
Бях най-щастливото момиченце на света, а татко беше най-добрият татко от всички. Казваше, че като отиде пак във Варна ще ми донесе още една кукла, стига да съм послушна. И аз, разбира се, правех всичко, което се искаше от мен, и се стараех да слушам - помагах на мама, грижех се за братчето си Петърчо, подреждах си дрехите. В мечтите ми беше само куклата.
Татко обаче не можа да отиде във Варна, защото през есента на 1944 година го мобилизираха. Беше част от Дванадесета пехотна дивизия, която в състава на Втора българска армия под командването на генерал-майор Кирил Станчев замина за Ниш. Сигурно сте чували за Нишката операция от осми до четиринадесети октомври 1944 година. Целта й е била да се откъсне пътят за бягство на германците по река Морава.
Война. Само за това се говореше у нас. И у съседите. И в кръчмата. И по улиците. И в цялото ни село. И децата само за това говореха. И всички станаха изведнъж мълчаливи, угрижени. Като минавах покрай училището, всички ме гледаха. Знаеха, че съм дъщерята на учителя, който е заминал на фронта. Нищо не ми казваха, но погледите им говореха. Съжаляваха ме. Но това го осъзнах след години. Тогава бях на пет и много неща не разбирах. Не разбирах защо мама все ходи със стиснати устни, а по челото й има бръчки, не разбирах защо очите на баба все бяха зачервени, а дядо мърмореше „Пуста да опустее и война и чудо!”.
За мен войната беше нещо неясно, имагинерно, неразбираемо. От по-големите деца чух, че там стреляли и войниците умирали, но не можех да си представя как точно се случва това. От време на време в разговорите си възрастните споменаваха, че този или онзи бил убит, а в края на декември си дойде един съсед, чичо Коста. Нямаше му единия крак. Толкова пъти беше гостувал у нас, познаваше се с мама и татко, с баба и дядо, винаги носеше бонбони за мен и Петърчо, а сега изведнъж започнах да се плаша от него. Видех ли го да се задава с патериците, хуквах да бягам. Веднъж майка му, баба Севда, беше при баба и я чух да плаче.
- Господ да ги убие, проклетниците, осакатиха ми момчето. Ергенче ще остане, няма на дечица да се радва.
А баба със сълзи на очите я утешаваше:
- Нали ти е жив, я виж наш Методи, нищо не се знае за него. Писма праща, но то едно писмо докато дойде от фронта до тук всичко може да стане. Може докато четем, че е жив и здрав него вече да го няма.
Как така може татко да го няма? Уплаших се. Ама така се уплаших, че чак заревах и отидох право при мама. Пък тя като ме почна! Нямала ли съм си друга работа, та съм подслушвала какво си говорят възрастните? Не съм ли знаела, че да се подслушва е лошо и невъзпитано? Само дето не ме наби. А аз рева като магаре и все за татко питам. По едно време тя спря да ми се кара, прегърна ме и ми зашептя на ухото. Думите се заизливаха една подир друга.
- Добре е татко ти, как да не е добре. Той е силен и умен и се пази. Ето, нали пак ни писа. Той иска да си добро дете и да слушаш. Ти ще слушаш, нали Жени, ще слушаш мама. И татко ще си дойде, ще видиш. Не може да не си дойде, нали знае колко го чакаме. Ей така, ще си седим на двора на пейката и изведнъж ще го видим как си влиза през портата. И вие с Петърчо ще тичате да го посрещнете.
Но татко не си дойде. В поредното писмо пишеше, че заминават за Драва. Беше февруари 1945 година. През март пристигна последното писмо, което получихме от фронта. Беше изпратено от татковия приятел чичо Васил. Двамата служеха заедно. Така и не разбрах какво пише в това писмо, но малко след като го отвори и зачете, мама падна на колене, захлупи лице върху коленете си и започна да плаче и да си скубе косата. Баба изскочи от другата стая, видя мама, завтече се към нея и я задърпа за ръката.
- Марийо, какво има, казвай какво има.
Мама вдигна обезумелия си поглед към нея и отвърна само:
- Методи...
Баба извика, удари с юмрук гърдите си, тръшна се до мама и започна да блъска главата си в пода.
- Чедото ми, чедото ми.
Аз стоях отстрани и държах Петърчо за ръката, защото наскоро беше проходил, но още беше малко нестабилен. Стиснах му силно пръстите, пък току ревнах. Той понечи да се усмихне, но го заболя и също ревна. Уплаших се много. Защо мама и баба правеха така? Никога не ги бях виждала такива. По някое време дядо си дойде. Застана на прага, погледна нас с брат ми, погледна мама и баба, пък току залитна и се облегна на рамката на вратата. Продума нещо неразбрано, удари се по челото, стисна в шепа косата си, после се втурна вътре, гушна брат ми, мен сграбчи за ръката и ни повлече нанякъде. Ние продължавахме да надуваме гайдите без изобщо да знаем защо. Дядо ходеше бързо, та трябваше да подтичвам покрай него, за да го настигам. Отведе ни при комшиите, каза нещо на леля Сия, остави ни на нея и се върна у дома. Леля Сия ни успокои, сипа ни мляко и ни даде баница. През цялото време се суетеше около нас, кършеше ръце и простенваше „Ох, милите ми дечица, ох завалийчетата ми”. Останахме да спим при нея. На другия ден дядо дойде да ни вземе. Каза, че вече нямаме татко.
От този ден всичко у дома се промени. Баба легна болна. Чувах я нощем как плаче. И хем плачеше, хем някак напевно нареждаше ли, нареждаше някакви думи, но не успявах да различа какви, само името на татко разбирах. Плачеше и пееше. Това тогава ми се струваше много странно, но след някоя и друга година като пораснах разбрах, че е оплаквала татко. Никога няма да забравя тази песен и бабиния глас, който се извиваше и трепереше, затихваше и пак се усилваше. Вече съм на седемдесет и пет години, самата аз съм баба, а помня всичко сякаш беше вчера. Войните са прокълнати от майките. Има такава поговорка, но по онова време не я знаех.
Мама залиня, лицето й пожълтя и се сбръчка, тя престана да се смее, отряза си косата и сложи черна забрадка. Стана една такава мълчалива, а очите й – все червени и подути. От стройна и красива се превърна в прегърбена и с хлътнали рамене. Сякаш някой я беше натоварил с много тежък товар. Веднъж чух дядо да й се кара: „Две деца имаш, какво си се прекършила така?”.
Той самият доста се промени – отслабна, спря да се шегува, да закача децата на улицата, единият му крак някак започна да се провлачва при ходене. Но инак се държеше, помагаше на мама, грижеше се за баба, гледаше мен и Петърчо като писани яйца. Все се намираха бонбони в джоба му за нас. Даже когато мама каза, че няма пари да ми купи нова рокля, той занесе старата ми рокля да я боядисат и позакърпят, после извади отнякъде червена панделка и ми я върза като коланче.
- Ето, Жени – погали ме той по бузката, - я каква си ми красавица! На дядо хубавото момиченце!
Понякога наблюдавах мама – тя измъкваше от раклата си вързопчето с писма от татко, четеше ги, притискаше ги до сърцето си и плачеше. В такива моменти се чувствах гузна задето така я дебна скришом, но пък толкова исках да знам какво пише в писмата! Тя никога не ги беше чела пред мен и брат ми, само ни казваше, че татко е добре и ни праща много здраве.
Мама почина рано, беше на шейсет и една години. След татковата смърт се появиха проблеми със сърцето й, те я отведоха и в гроба. В болницата, в която я бяхме настанили с брат ми, тя си беше взела писмата от татко. На едно свиждане ми ги даде.
- Ето, Жени – каза ми, - за тебе са. Прочети ги и ги дай на Петърчо. Да знаете, че баща ви е герой, голям мъж. Каквото имате, имате го заради хора като него, които са се пожертвали.
Същата нощ почина в съня си. Тази измъчена жена, останала вдовица само на двадесет и пет години, която през целия си живот нито за момент не забрави татко и не спря да плаче за него, най-сетне намери покой. Не знам има ли бог, няма ли, съзнателният ми живот мина през комунизма, който ни учеше, че религията е опиум за масите и гонеше хората от църквите, но вярвам, че има някаква висша животворяща сила и се надявам, че по нейна милост родителите ми най-сетне са се събрали отново и са такива, каквито са били, когато последно са били заедно – тя на двайсет и пет, той на двайсет и осем.
Писмата бяха само пет, изпращани в периода октомври 1944 – март 1945 година. По едно на месец. Прочетох ги веднага след като погребахме мама.

10 октомври 1944 г.
Здравей, Миме. Вече два дни сме в бой. Германците са много силни, но ние не се даваме. Трябва да удържим битката на всяка цена. Те са се разположили около Ниш, а ние трябва да им попречим да помогнат за отстъплението на своите. Не ме мисли, добре съм. Времето е меко и сухо, храна има. С Васил Карадоков сме заедно. Той е писал на майка си, но и ти й прати много здраве от него. Кажи й, че е добре, да не се тревожи. Двамата много си помагаме. Как сте вие с децата, майка и татко как са? Брахте ли последното грозде вече? Кой ме замества в училището? Да знаеш, Миме, много си мисля за вас и си ви гледам на снимката. Като си дойда ще ви заведа във Варна и ще купя на Женичка оная кукла, дето й бях обещал, а на Петърчо дървено конче. Пък ти каквото си поискаш – кърпа за главата, рокля, гердан, само ще кажеш.
Хайде, много здраве на всички, а децата да ги целунеш от мене.
Твой Методи.


18 ноември 1944 г.
Здравей, Миме. Спечелихме битката в Ниш. Рамо до рамо бяхме с Червената армия и югославските войски. Нашата дивизия нанесе основния удар на немците. Много жертви дадоха, но и ние дадохме. Така е на война. Аз иначе съм добре, да не се притесняваш. Малко захладня, но сняг няма. Хранят ни. И цигари се намират. Засега ще сме тука. В момента не се бием. Много се зарадвах на писмото ти, вече пет пъти си го четох. Хубаво е, че не са разпуснали училището, а са намерили нов учител. Децата трябва да учат, науката ще спаси хората. Ученият човек всякак може да се оправи в живота. Лошо нещо е войната, вдовици, сираци и почернени родители оставя. Откак свят светува я има, сигурно хората открай време не са много умни щом не са измислили друг начин да си решават споровете. Дано един ден децата ни са по-умни от нас и да не правят войни. Не е лесно да закопаеш своите си. Че и чуждите също, нали и те са хора, нали и тях някой ги чака вкъщи.
При вас има ли вече сняг? Миналата година нали за пръв път през ноември валя. Тук дано задържи сухо времето. Пиши ми как сте, как са децата. Майка и татко държат ли се? Как е на Васил майка му? Получила ли е писмото му? Той се чуди защо не му е писала.
Много здраве да пратиш на всички, а децата да ги целунеш от мене.
Твой Методи.

26 декември 1944 г.
Здравей, Миме. Още сме в Югославия, само се преместихме в Алексинац. Добре сме, жив и здрав съм. Да не се тревожиш за мен. Тук вече има сняг, но не е толкова студено. С топли дрехи сме и обувките ни са добри. Храна също има. Празнувахме Бъдни вечер. Едно момче, Стоян от Пловдив, чете от молитвеника. Прекадихме храната с въглени. Хляб имахме, бобец се намери, малко сухи сливи също. Не е като да си бях у дома, но се поотпуснаха душите на всички ни. Дано бог е чул молитвата ни, пък да спре тая война. Носят се слухове, че ще ни пращат към Унгария, но засега още нищо не е сигурно. Вие как сте? Здрави ли сте? Да кажеш на майката на Васил, че той е добре. Още не му е писала, но му казах, че е здрава. Пиши ми пак как е тя, че да му предам.
Много здраве да пратиш на всички, а децата да ги целунеш от мене.
Твой Методи.

17 януари 1945 г.
Здравей, Миме. Вече е сигурно, че ще ни пратят в Унгария. За Драва се говори. Може до две-три седмици да заминем. Здрав съм, добре съм. Вие как сте, какво правите? Много ли сняг е натрупал? Децата возят ли се на шейната? Хубаво ли е виното? Много се радвам на снимката, дето ми прати с предното си писмо. Прибрал съм си я при другата и вечер си ви гледам. Петърчо много е пораснал, Женичка е истинска красавица. Ти нещо ми се виждаш отслабнала. Трябва да се храниш добре, за да си здрава. Мъчно ми е за вас, хайде да се свършва тая война, че да си дойда.
Много здраве да пратиш на всички, а децата да ги целунеш от мене.
Твой Методи.

20 февруари 1945 г.
Здравей, Миме. Заминаваме за Драва. Нашата дивизия мина към трети корпус и ни събраха заедно с четвърти корпус. Очаква се като пристигнем да се съюзим с петдесет и седма Съветска армия. Дано бог ни помогне да смажем германеца както стана в Ниш. Ще ти пиша пак като мога. Не ме мислете, здрав съм, с Васил заедно се оправяме с всичко. Мъчно ми е, че не съм бил при вас да видя как е проходил Петърчо. Той ще стане на татко голям юнак.
Много здраве да пратиш на всички, а децата да ги целунеш от мене.
Твой Методи.

30 март 1945 г.
Здравей, Мария. Пише ти Васил Карадоков. Трябва да знаеш, че Методи е голям мъж и герой. Той падна, но победата я извоювахме и с неговата кръв. Би се храбро до последния си дъх.

***

Помня чичо Васил. Той беше по-голям от татко, но бяха големи приятели. Като си дойде от войната се пропи. Така и не се ожени. Носеше пари на мама, идваше есенно време да ни цепи дървата и да прекарва въглищата, защото дядо вече беше много стар и не можеше сам. На мен и брат ми винаги даваше я симид, я бонбони. Веднъж минавах покрай кръчмата, бях тъкмо завършила втори клас. Отвън имаше маси и мъжете бяха насядали на въздух. Чичо Васил плачеше.
- Как да забравя, бе, Атанасе, как? На коленете ми умря даскалчето, ей такава дупка имаше на гърдите. Две дечица остави. Мен да ме бяха утрепали, никой не ме чака, само старата ми майка. Ама той... – Надигна чашата с ракия и я изпи на един дъх, после обърса уста с ръкав. – Ей тука, на коленете ми му беше главата... - Той изведнъж ме видя и ми махна с ръка. – А, Жени, ела моето момиченце, ела при чичо Васил. – Доближих се до него мълчаливо. Той извади от джоба си лукчета и ги сложи в шепата ми. – Ето, за тебе и за Петърчо. – После дълго ме гали по косата и бърса мокрите си очи.

***
Когато комунизмът свърши и границите се отвориха за всички, желаещи да пътуват в чужбина, с брат ми посетихме Драва. Искахме да видим къде татко е оставил костите си. Беше ни мъчно, че мама не е с нас. До последния си дъх се тревожеше дали татко е бил погребан или тялото му е било оставено просто така дни наред, а после е било заровено в общ гроб без кръст и без молитва за душата му.
Пазя си татковите писма. Един ден ще ги дам на внуците, за да знаят какъв човек е бил прадядо им. Трябва да се знае и да се помни. Падналите за свободата никога не бива да се забравят, защото нас ни има заради тяхната саможертва. Те са герои. Истински герои.












------------------------------

- Нишка операция – състои се в периода 8-14 октомври 1944 г.
- Боевете в Дравската епопея (Унгария), в резултат на които е спряна германската офанзива, са продължили 15 дни (6-21 март 1945 г.).

Иваничка Колева
Мнения: 9
Регистриран: ср юли 25, 2018 2:44 pm

Re: ПИСМАТА ОТ ТАТКО - Даниела Богоева

Мнение от Иваничка Колева » ср юли 25, 2018 3:21 pm

Много ми хареса разказа. Потопих се така в съдържанието, че не мога да се върна към реалността.

Отговори