ВУЙЧО ЗА ВОЙНАТА - Райна Минкова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 217
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

ВУЙЧО ЗА ВОЙНАТА - Райна Минкова

Мнение от admin » вт юни 19, 2018 1:27 am

ВУЙЧО ЗА ВОЙНАТА

Вървим с дъщеря ми по асфалтираната улица на път за вуйчо. Минаваме по широкия бетонен мост над реката, идваща от Витоша. От оградите на дворовете едри гергини полюшват слънчевите си глави от кроткия есенен вятър. Слънцето сякаш е слязло в градините и в усмивките на стопаните им, събиращи плодовете на своя труд. Безброй спомени заедно с мислите ми кръстосват улиците, помъдрели във времето, отразили се върху мирогледа, мислите ми и всичко онова, което е било. Отварям оцветената в зелено, сляла се с цвета на тревата и дърветата, желязна врата на двора на вуйчо ми. Няма ги вече старите дървени огради, които скриваха от погледа ни хората, и дворовете, и къщите им дори. Кучето се показва от дървената си къщичка и започва да лае. То не ни познава. Но неговия лай означава, че някой идва. Синджирът обаче ограничава периметъра на неговите движения.
Вуйчо се показва на вратата и усмивка огрява лицето му. Вече е минал осемдесетте, но изправеното му стройно тяло, походката и бодрия му ясен глас прикриват годините. Той е много гостоприемен, занимателен и интересен човек. Много неща е видял и много неща е преживял – тази народна мъдрост може спокойно да се каже за него. Той е и сладкодумен и ни подканя да седнем. И подхващаме разговор. Сменяме темите, сякаш за да се доближим до по-далечното минало, до неговата младост. А той изважда една кутия с ордени и медали и казва:
– Ето ги моето минало и моята младост, изобразени върху медалите от Втората световна война и за трудови успехи.
С нетърпение подхващам темата за войната, за да чуе и дъщеря ми колко безумия са ставали в миналото, да ги чуе от очевидец, от участник във войната, не само от учебниците по история да ги знае. И казвам на вуйчо ми да започне по-отдалече.
– По-отдалече ли? По-отдалече за мен е войната, Втората световна. Детството преди това е като на много деца – игри, ходене на училище, помагане на родителите. Роден съм есента на 1922 г., а началото на войната беше от пролетта на 1942 г. На двадесет години трябваше да замина незнайно за къде.
И вуйчо заразказва подробности за приготовлението за фронта.
– Мама ми сложи в една домашно тъкана вълнена торба дрехи. Завихме хляб и сирене за из път. Обух се с опинци, по-леко се върви с тях. Мама и четирите ми сестри ме изпратиха до края на селото. Мама се разплака и каза през сълзи „Бог да те пази, синко“ и се прекръсти. И сестрите ми направиха същото. Тогава най-малката ми сестра, Вергинка, беше на десет години, по-голямата, Марийка – на четиринадесет. Елинка беше на шестнадесет, а женената ми сестра – кака Стамена, беше на двадесет и три години. Тате им каза да се връщат, а той продължи с мен до местността „Дълги рид“ – доста извън селото, за да ми покаже най-пряката пътека за София. Застана насред нея и докато не се изгубихме от поглед не си тръгна. Махнах му отдалече за довиждане, и той продължи да ми маха. Вървях пеша сам и бързах. Часове вървях и стигнах навреме в София. На гарата ни натовариха на конски вагони за Битоля. Оттам продължихме пеш за Охрид. Минахме покрай Охридското езеро, а Преспанското езеро не можахме да видим, оставаше встрани от нашия път. А Самуиловата крепост се виждаше отдалече като купа сено, заградена с висок около 3-метра каменен зид и една врата. Когато наближихме, видяхме, че крепостта не е в добър вид...
– Две години бяхме на обучение в Охрид. Обувките ни бяха брезентови, подметките дървени. Един ден дойдоха немски камиони и ни вдигнаха от там. Беше капитулирала една италианска армия. На петстотин души италианци поставиха един германец за водач. Оръжието италианците си оставиха при нас, защото германците ги обезоръжиха и ги вдигнаха за Битоля. Но видях как се веселят – с мандолини. И магарета и котки как ядат видех...
– Нали нашата армия беше с германците, против комунистите и партизаните. На сръбската граница хиляда и петстотин души минаха от Гърция за Сърбия. Само през нашия граничен пост можеше да се мине. Тогава имаше партизанско движение. Пак тогава видех да горят живи хора. Дванадесет души войници видех как запалиха…
– Когато наближи 9.IX.1944 г., руските войски стигнаха до Румъния. 55-ти пехотен полк тръгна от Битоля за България. Пеш от Охрид до Битоля. Там станах свидетел на предателство в армията. Наредиха 55-ти полк да пренощува сам. Зарята за ставане вместо в 5 часа, стана в 4,30 през нощта. Паднаха мини сред войниците и много жертви дадохме. Обезоръжиха ни и на сто души пленници поставиха водач – немец. И наредиха да ни върнат обратно в Битоля. Тъкмо вървяхме край една царевица и се чуха изстрели. Някакъв войник беше решил да избяга и да се укрие в царевицата, но го беше забелязал водачът. Сега или никога, казах си и започнах да се оглеждам, да не ме забележи немецът как ще се мушна в царевицата. В един момент бързо кривнах настрани и легнах в царевицата на земята. Не чух изстрели, нито викове, наблизо край мен се носеше прах и мирис на земя, и шум на ботуши. И ботушите ни бяха същите – с дървени подметки и нагоре брезентови. Лежа и не мърдам, за да не движа царевицата. И така, докато всички колони с пленници отминаха. Тогава излязохме от царевицата – единадесет души...
– Тръгнахме, както бяхме униформени, към река Вардар. Решихме да минем по един мост. Но го вардят сърби, и нали ни бяха врагове, как да рискуваме да минем по него. Пък и те убиваха ей така, за дрехите...
– Повечето не можехме да плуваме, а Вардар бучеше пълноводна. Тогава един войник от Видин, който можел да плува, ни каза: „Аз ще ви прехвърля на другия бряг“. Съблече се първият от нас. В едната ръка вдига нагоре дрехите си, с другата се държи за него. Прехвърли го и се върна за следващия. И така до един ни прехвърли оттатък. Страх ни беше от сърбите. Бяхме облечени във войнишките си дрехи и без оръжие бяхме. Не смеехме да вървим спокойно. Може да ни избият във всеки момент, казвахме си...
– Тогава влязохме в едно село. Свалихме войнишките дрехи и ги заменихме за скъсани селски. И боси, и гладни лека-полека си стигнахме в България за двадесет дни. До Кюстендил вървяхме пеш, оттам с влак се придвижихме до София. От там пък аз до село – отново пеш. Стоях двадесет дни на село, след което ме извикаха в Дупница и ни облякоха наново за попълнение на 13-ти Кюстендилски полк, който беше загубил много от войниците си при Страцин. От Кюстендил тръгнахме за Германия. Минахме с шлепове река Дунав, после през Белград се отправихме за Чехия, Унгария, но целта ни беше Германия. С цялото си бойно снаряжение на гръб стигнахме река Драва и се укрепихме на един нейн остров, дълъг 7-8 км. Укрепихме се в бункери и останахме там три месеца.
Вуйчо ни разказа с подробности за срещата си с двама войника от село, за настъпления, затишия, за раняването му в левия крак, за постъпването си в болница и за писмата, които е писал до село.
– След излизането ми от болница стана капитулацията на Германия – поясни той, – най-важното тогава историческо събитие. Стигнахме до Алпите и оттам се върнахме обратно за България...
– Като си дойдох в село, жив ме оплакаха всички близки. Бяха научили за раняването ми от войници нашенци. Не им бях писал точно това, за да не ги тревожа.
Докато вуйчо разказваше, пред очите ми оживяваха картини, сякаш съм била ням наблюдател на всичко случило се и разказано от него. И тези представи не избледняват с времето, особено когато чуя думата „война“. Не избледняват и моите представи, как близките на войниците по цели дни и нощи мислят за тях. Молят се за тях, надяват се да се върнат живи и здрави от фронта и как погледите им са устремени все в посока на пътя или портата, която очакват да прискърца и оттам да се покаже любимият им син, брат или баща. И радост да изпълни дома им – онази радост, която се нарича – живот.

Отговори