ТЪРЖЕСТВО – ВЕСЕЛО И ТЪЖНО - Райна Минкова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 227
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

ТЪРЖЕСТВО – ВЕСЕЛО И ТЪЖНО - Райна Минкова

Мнение от admin » вт юни 19, 2018 1:27 am

ТЪРЖЕСТВО – ВЕСЕЛО И ТЪЖНО

Ето как започна разказа на татко за тържеството – банкет в родното ми село, през 1984 г. :
– Седнали сме неколцина души на една от пейките пред ресторанта и хем си приказваме, хем слушаме музикалната програмата. А вътре певица, музиканти, артисти, дошли от София по случай 40 години от 9.IX.1944 г. и специално за участниците във Втората световна война. Микрофонът гърми, та чак къде се чува, а масите – наредени една до друга с пиене и ядене. По едно време иде партийният секретар и ми вика:
– Бай Георги, ти защо седиш отвън? Заповядай вътре. Нали това тържество е за такива като тебе, воювали.
– Благодарим, Коце – рекох му, – ама на мене и тука ми е добре.
– Хайде влизай, стар комунист си, вместо пример да даваш, ти стоиш отвън да те гледат хората. Влизай, банкета ще изпуснеш.
– Не ме кани! – рекох му – нито съм гладен, нито съм жаден.
– Защо отказваш? Някаква причина има ли? – попита ме той с угрижен тон.
– И тука ми е добре – отговорих му.
Той кимна очудено с глава и влезе вътре.
След малко ето ти го и кметът. Ама и на него отказах. Дали се сетиха защо, не знам, ама на вас – децата си, ще разкажа всичко. Само се чудя от къде да започна. Ама най-добре от раняването ми във войната...
Татко седна край масата, сериозен, и вглъбен в себе си заразказва:
– Помня беше есента, 3 ноември. Преследвахме немците край село Златарево, Струмишко, в Сърбия – на двайсетина километра от Петрич. Беше към залез слънце. А те – враговете, се окопали в една царевица така добре, че чак като ги наближихме ги усетихме. Ние залегнахме наблизо в гъста папрат, че като започна една стрелба, една пукотевица – не можеш да разбереш кой откъде и накъде стреля, като царевица кога пукаш. Убиха ротния и двамата взводни, не остана кой да ръководи боя. Отгоре на това един техен, като се качил на голям дъб и коси наред. Докато разбереме и го свалиме, сума поразии направи – убити, ранени – не е за приказване. Страхотии!...
Минахме после през едно село. Опожарено. В една къща беше оставена погача на огнището, както се пече. Минахме и го подминахме – жива душа не срещнахме по улиците.
А ние като пилци без квачка – нямаше кой да ни води. По едно време от левия фланг взе да се вика “Ура“.
– Нашите настъпват – рекохме си. И както стреляхме и пълзяхме, а аз бях и в по-предна позиция – видях ж.п. линия, релси видях наблизо. И както бързах да я премина, пълзейки, съм се проснал на нея като труп.
Съвзех се, когато някой ме хвана и ме изтегли настрани – беше един от войниците зад мен, видял ме и чул свирката на влака, че наближава. И някакво чудо стана за миг, от безсилието ми не остана и помен. Но викането „ура“ заглъхна. И пак започна боят. Хвърляхме гранати едни към други – те към нас, ние към тях. Изорахме земята. Заедно с това взехме да се окопаваме и да стреляме. А аз взех между стрелбата да се окопавам с ръце, нямаше ми лопатката. А отгоре на това, от умора така ми се приспа изведнъж, две не виждам. Бръкнах в торбето, извадих коричка хляб и взех да дъвча, да се разсъня. Хем дъвча, хем стрелям, а очите ми сами се затварят. Хапах се, щипах се, мушках се с ръце по тялото, нищо не помага...
– Тука ще оставям кости, на фронта, на чужда земя, като татко в Гърция през Първата световна – мина ми през ума и съм се унесъл в дрямка. И сънувам майка ви: доплита черен чорап и ми го подаде да го обуя. Тъкмо го обух и се събудих. Секунди ли е траял сънят, минута ли, не знам, ама още е пред очите ми всичко...
– Аз на сънища не вярвам. Но рекох си, тоя сън не е случаен.
И татко ни огледа – мене, брат ми, снаха ми, сякаш да види израженията на лицата ни.
Аз пък си помислих, как татко, този „здрав като скала човек“, както си го знаехме, е изпаднал в безпомощност точно върху релсите. Явно – било е небесен сценарий.
– На доста хора съм го разказвал това някога, но никой не ми вярва. Как ще заспиш? – казват, при такъв бой, под пищенето на куршумите! Сторило ти се е, че си задрямал. Даже и на Гоше Кашински не му се вярваше, че съм задрямал. Нищо, че сме приятели, че на фронта си бяхме като братя, че сме си от едно село и се познаваме от деца. С него се разделихме чак след като ме раниха и ни вдигнаха от фронта. Иначе такъв добър приятел до ден днешен не съм имал. А за това, дето не ми вярваха хората, не им се сърдя. Така ги виждат нещата – сторило ми се било...
– Абе, то че не ми се е сторило, аз си знам, с това шега не бива. Тоя сън няма да е току-така, тоя черен чорап. Аз сънищата си не винаги ги помня, ама тоя за цял живот го запомних. А няма и след минута време, един снаряд, както свистеше – се затиши. Наблизо ще падне – рекох си и целия се свих. След секунди изтрещя, падна наблизо, и едно парче от него ме улучи в крака, на който насън обух чорапа. Не усетих кой знае каква болка и продължих да се окопавам. Ама като позастина раната, болките не можеха да се траят. Усетих и нещо, че гмичка, мокрее в единия ми ботуш. През вода не сме минавали, помислих си, не е вода. Бръкнах с ръка, а когато я извадих – цялата в кръв. Залегнах в една по-дълбочка дупка наблизо, а над главата ми една наша картечница като пердаши, не можех да се преместя. После се отдръпна. Мене ме извадиха от строя заедно с други ранени. Това беше и последният бой, в който участва нашият 7-ми полк. С още двайсетина души, между които и тежко ранени, ни закараха за лечение в Петрич, в болницата. А оттам после ни вдигнаха за София. В Бузема ни настаниха, където долекуваха ранените.
– Там дойдоха чичо ви Асен на кон, а майка ви пеш край него вървяла. Да ме видят. Много се уплашили като научили, че съм ранен и съм на лечение. После от болницата до Самоков ме закараха. А от там по едни нашенци поръчах брат ми да дойде да ме вземе. А аз една нощ останах у Янко – професора, да спя, тогава беше ученик там в гимназията. На другия ден чичо ти ме качи на каруцата и си дойдохме. А бай Владо Попов ми даде патериците си, той беше минал на бастун. Като оздравях напълно, му ги върнах. Цяла зима с патерици ходих.
– Цяло село разбра тогава за трети път що е война – Първа световна ли не щеш, Втора световна, Балканска – черни забрадки, мъка, сълзи. И най-вече сираци.
– То патериците, в сравнение с останалото, направо си бяха „с мед и масло да ги мажеш“ – опита се да се пошегува татко и добави: – Раните по тялото, коя по-рано, коя по-късно заздравяват все някога, ама тия на сърцето – никога. А чуждите рани никой не е длъжен да ги помни – наклони той разговора пак към честванията, посветени на участниците във Втората световна война и подробностите, които беше чул за едно от тях.
– Та искам да ви разкажа и за едно друго подобно тържество – продължи татко темата.
– В Ковачевци е било то, нали тогава беше и административен център на трите села – нашите две, с Ярлово барабар. Тогава на ранените във войната са подарявали часовници. Само че мене нито някой ме покани, нито ми беше казано за това тържество. Случайно научих. В списъка също ме е нямало. Да ти кажа, много криво ми стана. Не ми е за часовника, нали виждате и джобният, и ръчният така седят. Рядко ги нося. Не съм чиновник минутите да гледам точно. Винаги отивам на работа по-рано и по-късно се връщам. Работата трябва да се работи, не е булка да се гледа, нито е заек да избяга. Тя си чака майстора – пак реши да се пошегува татко, такъв обичай имаше.
– По-преди, в София, пак на тържество, за което имах писмена покана да присъствам, са подарявали радиограмофони на ранените. Тогава не го и търсих моя подарък. Ама знаех и си мислех с благодарност, че не са ни забравили управляващите – държавните ръководители...
– Мислех да си трая за тържеството в Ковачевци, ама един ден му рекох на кмета, та да ми се изяснят нещата. Не е лош човекът. Дума напреко не сме си казали цял живот, партийни другари сме. Пък и това за патериците дето ви разказах, всичко пред очите им беше, и не само на него, а на цяло село. А той:
– Не съм ги правил аз списъците, бай Гошо – рече ми, – ковачевският кмет ги прави.
– И така да е, мисля си, щом никой тогава не се е сетил за мене и списъка не е погледнал, по-добре навън да си седя на пейката, и да си слушам програмата. После и едно хоро като се изви на площада, та до тъмно. Цяло село излезе да играе...
– Признателност е това, вид благодарност са тия тържества, че сме воювали, че макар и ранени сме се завърнали от фронта живи. А уважение и внимание ни отдели царицата, когато бяхме в болницата. Да ни види беше дошла тя, да ни поздрави...
– И непознати хора идваха, и носеха по нещо за ядене, и кутии цигари носеха и ни раздаваха. А аз нали не пуша, давах ги на бойните другари. Че и тука на село донесох да раздам някоя и друга кутия на пушачите.
Татко заклати неодобрително глава по отношение на войните, световни или локални.
И пак се върна към разказа си за тържеството в ресторанта на площада в село.
– Чуваше се музиката и песните се чуваха в двора ни, на крачки сме от площада, но отидох на място. Нали и за мене се отнасяше това тържество. Какво, като не бях вътре в ресторанта. Може местата да са били преброени – усмихна се татко с някаква особена усмивка. Не от сърце, както обикновено се смее той, и повтори:
– Щом никой не се е сетил да прочете списъка предварително, означава, че аз съм ги подсетил за участието си във войната с присъствието си пред ресторанта. Но уважението и човещината и вниманието се помнят. Та не само войната, съня с черния чорап, но и тази постъпка на нехайство, невнимание или неуважение към човека, дори да е случайно, неволно се помни. Помни се и вниманието на управляващите към фронтоваците – заключи татко.
Изправи се, а внушителният му външен вид закова погледа ми – в тавана – главата му сякаши скаше да го достигне, както неговата чувствителност – съвестта на виновните за пропуска в списъка.
– Часовник са подарили на бай ... (и татко цитира името на човека, награден с часовник, който не е участвал във войната). После наведе глава към пода като поклон и каза:
– А колко млади мъже и от нашето село оставиха кости по бойните полета. Не знам дали на тържествата са се сетили да споменат нещо за тях. Но аз се сещам за неподарения ми часовник като за разминаване със справедливостта. А за нея аз съм готов и да умра, и за нея живея...
–Та много хора, почти цяло село село се събра на площада – пак каза татко. – Млади, стари и деца, хванати за ръка играеха.
Нещо, което може да се види и усети с душата на човека, помислих си аз. За едни радостно, за други – тъжно чувство, според това, чий близък се е завърнал и чий не – от фронта.
Но тези чувства не биха могли да се съберат в никакви описания – радостта и тъгата. Подразбирах от разказа на татко и от премълчаните подробности в разказа – за боевете, за кошмарните гледки по бойните полета, за страховете, очакванията и надеждите на всеки човек.
Мисля, че е редно да спомена и за ордена за храброст, с който баща ми е бил награден. Той стоеше в едно от малките кокетни чекмеджета на бюфета ни в гостната стая. Като ученичка в прогимназията на село аз много обичах да го разглеждам. После грижливо го поставях в пликчето, в което родителите ми го държеха, за да не се загуби случайно.
А сега любопитството ми се прояви в това, пише ли нещо на него. За целта звъннах по телефона на брат ми и го попитах знае ли нещо за ордена, че от години не съм го виждала. Загрижено ми отговори, че и те със снаха ми отдавна не са го виждали.
Помислих дали дали мама не го е сложила в ковчега, с него да го изпрати „за вечния му дом“, но веднага отхвърлих тази мисъл като невъзможна. За майка ми такова нещо би било абсурдно.
Ако става въпрос за заслуги и похвали, аз бих му дала орден за честност и трудолюбие – нещо много типично за него. Качества, които цял живот беше доказвал не само вкъщи. И не само тях притежаваше той. Аз просто не мога да посоча и да кажа нещо лошо за него. Свидетел за това са най-вече делата му и признателността на всички от семейството ни. И най-вече моята лична благодарност към този скромен човек – Георги Тимев Рошкев – баща ми...

Отговори