ХРАБРОСТ И ЧОВЕЩИНА - Райка Минкова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 217
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

ХРАБРОСТ И ЧОВЕЩИНА - Райка Минкова

Мнение от admin » вт юни 19, 2018 1:26 am

Седнали на сянка под голямата кичеста лоза пред къщата на дядо Иван, двамата приятели от детинство – дядо Иван – бивш военен, и дядо Стоян – бивш чиновник, кръстосали крак върху крак оживено разговаряха.
– Да полеем празника на Свети Георги – Гергьовден, нищо че ние не сме именици. И нашето истинско приятелство да полеем – предложи дядо Иван и наля от червеното домашно вино в красиви керамични чаши, приготвени за целта. В две керамични чинии се зеленееше приготвената салата от маруля, а в трета се белееше нарязано домашно сирене.
– Бяло, зелено, червено, като знамето – възкликна бившият военен, дядо Иван.
– Нямаш цена, всичко ти прави впечатление – каза дядо Стоян, – най-вече неща, които на друг човек няма да му дойдат на ум.
– Свети Георги е закрилник на военните, оттам ми хрумна за знамето – отвърна дядо Иван.
– Знамето, как сме го бранили и ние, и предишните поколения – нашите предци – насочи дядо Иван разговора в съвсем конкретна посока.
– Знамето е символът на една държава. Но много зависи и от водачите на държавите. Мирът и войната зависят от тях. Колко войни, колко битки са ставали, а е могло да се избегнат.
– Как да не е могло – намеси се дядо Стоян. – Ако вземем да ги изброяваме, ще се окаже, че сума ти народ е отишъл зян в тези битки. В Руското-турската освободителна война е почерняла родината ни от мъка и черни забрадки. През 1912 – Балканската, 1913 – Междусъюзническата.
– Ами Първата Световна! – поде дядо Иван темата, и очите му засветкаха, сякаш се стягаше за бой – 1914 г. есента. И се чудя, как така се разгорещява планетата за война? Като епидемия. Ето тогава – Англия, Франция и Русия от едната страна – все големи велики държави, а от другата срещу тях – Германия, Австро-Унгария, Италия, за капак и нашата България на тяхна страна.
– Интереси се крият във всяка война – намеси се дядо Стоян, – коя държава иска да разшири границите си, коя друго цели, но тия работи се знаят от историята, няма какво да ги изброяваме, всичко е написано там – и причините за войната, и повода за избухването. Но като оприличи масата и нареденото по нея със знамето, аз си спомних за твоите награди – медалът за храброст – продължи дядо Стоян любимата им тема, както те наричаха "мъжки разговор". – Не е лошо да я чуя пак, тази история, че да я разкажа на внуците си, без да пропусна нещо.
Дядо Иван, сякаш очаквал на този празничен ден спомените за войната да завладеят ума му, започна разказа си, но не от началото, а както каза той – от най-интересното:
– Хванах го аз французина и го вмъкнах в най-близкия окоп. Да го убия – помислих си, колко му е, като нищо щях да го направя. Яки бяхме и здрави, Стояне, млади – и аз, и ти. Як и млад беше и французинът. И се обърках какво да правя. А мислите в главата ми като светкавици. Държа го с все сила в окопа и си мисля, че да го убиеш, да го застреляш от разстояние при стрелба е едно, а да го убиеш с голи ръце – да го удушиш или гръмнеш на педя от тебе, е съвсем друго нещо, пък и аз нямах такова намерение – да го убивам. И да го пусна да си върви нямах право – война е това, да го пусна да се бие срещу нас, да убива – какъв пример щях да дам на войниците си. Но и той излезе добър човек, и той можеше да ме убие. Цяла нощ се въргаляхме в окопа, нито аз посегнах да го убия, нито той мене. Само се борихме, сили не ни останаха. А думица не можехме да си разбереме – нито аз на него, нито той на мене. Аз френски не зная, той български не знае.
– Предай се! – викам му и го държа под мене притиснат, като се старая да ме разбере какво му казвам и му кимам с очи нагоре, да излезем из окопа. А той ме гледа опулен и не ме разбира. Тогава неволно освободих едната си ръка, за да му покажа да сложи ръцете си отзад или да успея да му ги вържа. И хоп в този момент той ме преметна и се намерих отдолу, а той отгоре. И здраво ме притисна. После стана обратното. И така хем сериозно и страшно беше, хем не беше толкова страшно, сякаш негласно се бяхме споразумяли да не се убиваме. А на разсъмване се уморихме хептен и той кандиса, предаде се. Излязохме тогава от окопа и той, и аз, капнали от борбата и го предадох на един наш войник да го закара в щаба. Излязох по-силен, Стояне, победител бях. Та за този френски офицер ме наградиха с медал. А аз още го помня този французин – добър човек излезе. Сигурно и той така е казвал за мене на своите близки и приятели, че съм излязъл добър човек. И аз можех да го убия, и той мене – отново произнесе настръхнал тези думи дядо Иван, – но не го направихме. А такова нещо като добър човек по време на война – няма. Знаеш, там нещата са на живот и смърт. Или ти ще убиеш, или той тебе... Но нали сме хора, разумни, майки са ни раждали, гледали, а и ние деца имаме. Знаем цената на живота! Да затриеш човека, колко му е! По-добре го предай на властите, по-добре пленник. Така мисля аз – животът е най-ценен от всичко...
– А дали ние, хората, ще сме врагове или приятели, зависи и от нас, и не от нас. Между държавите е друго – интереси най-вече, световни. Например нашето приятелство – моето и твоето си зависи от нас, а на фронта е друго. Знаем го: за да не те убият – ти убиваш! Но нашият случай с французина беше различен. Поне името си да ми беше казал, но в такъв момент кой ще тръгне да се запознава. Ако му знаех името, казвам ти, на гости щях да го поканя. Да дойде, да ме намери! Щом офицер е станал, даже щеше според мен да намери начин. Да ни види селото, да види, че ние българите сме добри хора. Тогава щях да го запозная и с тебе. Ти как мислиш, Стояне, дали французинът щеше да ми дойде на гости? – усмихна се дядо Иван изпод гъстия си мустак. – Пък и хубав човек беше той – и млад, и добър. Мисля, че разбра още в началото, че не съм искал да го убия, както и аз разбрах, че и той е нямал намерение да ме убива. Деца сираци щях да оставя и млада жена – вдовица.
– Имали са късмет – клатеше одобрително глава дядо Иван и добави: – Е такива хора могат да си бъдат приятели цял живот, нищо че сме от различни държави, че държавите ни воюваха. Важно е да сме разумни и добри хора, доколкото и докъдето може. Та повече не го видях французина, но жив и здрав дано е и до сега. С такива хора и светът ще е по-друг, по-добър, а може и войни да няма никога.
От площада на селото се носеше музика, сякаш подканяща двамата ветерани дядо Иван и дядо Стоян да отидат и да се хванат на хорото, извило се на площада в чест на празника 6-ти май – Гергьовден, в чест на Свети Георги, покровител на военните.
– Ако искаш, Стояне, ще ти припомня, а и на себе си ще припомня, още един случай, дето съм ти разказвал. Дето ми дадоха кръста за храброст. Така и така на спомени сме я подкарали... – започна да насочва разговора към предвидената тема дядо Иван.
– Казвай, казвай, тамън сме се разприказвали – оживи се дядо Стоян. – Слушат ми се днеска такива неща. Нали пак е празник, неделя.
– За победата! – вдигнаха чаши приятелите и се чукнаха така, че виното се разплиска по масата чак. Дядо Иван отпи глътка, остави чашата си на масата и започна със следващия преживян от него победен ход във войната:
– Нашите бяхме минали в отстъпление. Хвана ме ужас. Да отстъпваш, значи да се признаваш за победен. Че като взех да викам колкото глас имам: Ура! Напред! У-у-ра! Напред! Край мен настъпи объркване. А аз тръгнах срещу врага. И войниците, които водех, ме последваха, и те викаха «У-у-ра! Напред!»... А на мен тоя глас сам извираше от гърлото ми. Не съм мислил да викам, не съм искал да викам, а виках с все сила и тичах напред. И врагът се стъписа, защото ние страна, но успяхме. Могло е да ни изпозастрелят като пици, но ние успяхме да напправим пробив. Чудя се как съм го направил, с кой акъл съм повел момчетата... Важното било, че съм им дал кураж, казваха те после. За тази победа получих «Орден за храброст», което беше голямо признание. Още се чудя риск ли е било това от моя страна, саможертва ли, Божа работа ли? Е това само няма кой да ми го каже, но благодаря на Бога за тази победа тогава, от все сърце...
– Но знаеш, че с това не свършиха моите подвизи. И още една случка ще ти разкажа, приятелю, тамън ми се е отворила думата, за разлика от глътката. Виж, чашите ни са почти пълни, не ни е бивало никога в пиенето, но пък това сигурно ни е помагало в живота и на двамата – каза победоносно дядо Иван.
– Ха наздраве! За успехите, за които чу дотук. И за следващия, който ще ти разкажа.
Помълча, сякаш да си спомни нещо, и продължи:
– Хванал съм бомба в ръката си тамън да я хвърля към врага, някой ме хвана за ръката. Кой и какъв беше – не знам. Нито го чух, нито го видях повече, но кагато се съвзех, бомбата беше избухнала близо до мене. Тогава ме изпратиха на лечение и на военно обучение, и останах на свръхсрочна служба. Нататък нещата се измениха...
Двамата приятели, преживяли много трудности в живота, се радваха, че са живи и здрави, и че са имали късмет да дочакат внуци и правнуци. После си пожелаха да посрещат всеки свой празник – именни и рождени дни, за да наваксат пропуснати срещи, които животът бе осуетил. Животът, който ги бе запазил до старини.
За най-голяма награда дядо Иван смяташе оцеляването си в окопа с французина и каза въодушевен:
– Да пийнем и за френския офицер, и за днешния мир.
И за изненада на дядо Стоян, постави медалите върху масата – доказателство за своята смелост и човещина.
Отложиха другите спомени за по-нататък във времето, за друг разговор, имаха какво да споделят, анализират, отнасящо се до обществени и лични събития.
Затова, не минала и седмица от предишния разговор, те пак се събраха, двамата „бойни“ и цивилни приятели – дядо Иван и дядо Стоян. И пак се уединиха на тяхното си място под асмата, и пак седнаха около малката квадратна масичка, отрупана с техните си любими домашни питиета и мезета и от дума на дума, пак стигнаха до политиката – темата за разговор на мъжете, както е темата за децата и любовта между жените. Дядо Иван като домакин все бързаше да улесни приятеля си я с покана „да се чукнат“ за еди-какво си, я с подсещане за някоя тема. Този път темата беше ясна – продължение на започната от 6-ти май – военната. И така..

Отговори