Стефан Чернев

Всякакви интересни истории, които са ви са се случили в казармата, а и не само
Потребителски аватар
bukvite
Мнения: 569
Регистриран: съб апр 21, 2018 7:35 pm

Стефан Чернев

Мнение от bukvite » вт юни 19, 2018 11:01 pm

„….Този, за когото ще ви разкажа, го видях на казармения плац. Заведе ме ротният. Наближи един войник – строен, с мустачки, драснати като с въглен, с избил руменец на лицето. Войникът се опна като струна, цевта на манлихерата блесна и плацът проехтя:
– Аз, редник Стефан Чернев от село Стойките, Смолянско. Ротният му заповяда да изпълни всички хватки на нож. В същата секунда канията изсъска, щикът блесна, коленете на войника се раздалечиха – левият крак мина две стъпки напред, последва мушкане, завъртане, удар с приклад, избиване, кръгом… Въздухът засвистя от острите и точни движения, блесналият от слънцето щик разсичаше простора, а ботушките не спираха да чаткат по плаща. Гледах смаян. Ротният ме измери с очи и си отиде. Останахме двамата с войника.
– Ако имаш насреща си врагове, пак така ли ще правиш хватките на нож? – запитах го аз. А Стефан отвърна:
– Ти ходил ли си в Плевен? Виждал ли си оградата на музея с щиковете? Всеки един от тези щикове е бил в живи руски ръце. Кои са тези ръце, знаеш ли?
– А ти за чии ръце знаеш?- За ръцете на Горталов! – отвърна редник Чернев и продължи.
– Ние сме петима братя от село Стойките. Най-големият от нас е учител и се падна да учи мене – малкият му брат. Га отивахме на училище, му виках: „Батьо Илия, разкажи ми пак за Горталов! Откъде е дошел, за да загине край Плевен. Чуеш ли, батьо Илия, ако ти омръзне да го разказваш – изпитай мене, аз да го разкажа”. А батьо Илия ме прекъсваше: „Лесно е да се разкаже – трудно е да се направи. Представи си само –неотстъпващият майор Горталов, вдигнат на османски щикове!?
“Женен ли си, Стефчо? – питам войничето, а той помълча, помълча, па отговори:
– Там, под връх Перелик, има едно момиче. Янка се казва, а й викам Енка. Еднъж сиходих в отпуск и под Перелик засвириха гайди. Зех бяла кърпа, размахах я като поводник – завъртях родопско хоро. Ей тогава до мене се хвана момиче – младо едно, младо, та венчило не го хваща. Погледна ме – погледнах го. Янка – Енка! С очи се загалихме, с уста се засмяхме, със сърца се прегърнахме. Нищо не си рекохме. И ме чака тя, тая есен нали се уволнявам… Но не би.
Същата есен захвана Балканската война. Омете ни тя и ей ни – между Родопите и Пирин. Тогава за пръв път чух за село Елешница, сгушено в една котловинка на 16 километра от Разлог. Наоколо дерета и тепета. А ние – неколцина войници – тактически авангард. Турският аскер обгради Елешница, насочи оръдията, а нашият български полк беше на 7 километра назад. Ще отиде Елешница – рекох си – сега ще я сринат със земята. Бързо да се оттегляме, докато обръчът не е напълно свит. Стефан Чернев събра дванадесетте български войници и рече:– Ако отстъпим Елешница – ще изгори селото и всичко живо ще мине под нож. Хайде като Безименна чета да разкрием силите на врага. Аз избирам Палагиини скали, вие тримата – Гуджилец, вие – Калевото, а вие –Пешчурското дере. И помнете – сигнал за отстъпление няма да има. Аз, Санитарят, потреперах при тия думи. Разбрах, че ни идва краят. Мене дори не ми дадоха редут, а Стефан погледна бинтовете, посочи Узунската къща и аз разбрах – моето място е там, това ще е превързочният пункт. Пръснахме се по редутите.
Беше рано сутринта на 9 октомври 1912 година. Леки есенни мъгли се виеха над Елешница. Хлад пъплеше под шинела. Взех да треперя – загледан в южните предпланини. Оттам вече се виждаше как идват и растат низамските взводове, притичват с дълги остри ножове. Първото оръдие изсвистя, пространството над селото се залюля, избухна някъде и стъклата прозвъняха. Добитък, деца и старци се юрнаха на север, но пътят вече бе прерязан – Елешница беше обградена, заедно с нашата чета. Видях как Стефан Чернев съблече шинела си, изсипа всичките пачки с патрони, изкопа малко окопче, нагласи камъни за бруствер в кръгова отбрана и залегна. „Стефчо, та те само с един юруш ще ни превземат“ – рекох му. Низамските взводове обаче мислеха, че Елешница е пълна с българска войска и напредваха опипом…
На западния край вражите кордони достигнаха първите къщи. Оловен дъжд се изсипа над Гуджилец. А там беше Янко от Арапово. Като че ли го заринаха с олово. Но той стреляше и не отстъпваше. Видях как го раниха, запревива се, раниха го още и още, а той се мъчеше да стреля. Затичах се да го изтегля. Две съседни тепета пренесоха огъня, врагът отстъпи и довлякох Янко до Узунската къща. Опрях му главата до стената. Заразвивах бинт – не знаех откъде да започна – толкова много бяха раните. Когато започнах да го бинтовам, Янко издъхна в ръцете ми. А кръвта струеше връз шинела…И тогава стана нещо, което минава отвъд разума.
Защитниците на съседните тепета видяха, че Янко от Арапово е ранен, но вместо страх от смъртта, за тях настъпи някакъв велик час. Трима войници сложиха щиковете на пушките си, навдигнаха се от редута и със страшно българско „ура” се втурнаха към двата низамски взода – за ръкопашна атака. Враговете се смутиха – помислиха, че цялата наша армия се вдига на нож, а пък виждаха само трима войници. Българската войска още не бе наближила до Елешница. Турците се съвзеха, обстреляха в упор тримата наши войници откъм гърба им, откъм гробищата Марена, и им прерязаха пътя за назад. Но те нямаха намерение да се връщат. Незасегнати от куршумите, нашите момчета долетяха до първите низамски редици и започнаха да мушкат с щиковете противниците си. Виждах ударите с приклад, първите вражи войници побегнаха, после се объркаха, повлякоха се в една низина и тримата незнайни български бойци потънаха след тях. Смаян и изумен, неволно се обърнах към Палагиини скали.
Стефан Чернев лежеше до каменния бруствер, взел на обстрел широк сектор, в който лежаха бездиханни вражи трупове и лазеха ранени. Между двата огъня се виждаше малка къщица. На два пъти край прозореца й се мярна сянка. Стефан обръщаше пушката към него, но не стреляше. После атаките зачестиха, куршуми лющеха Палагиини скали. Изстрелите на Стефан Чернев отекваха насреща и късаха хоризонта. Слънцето се вдигна до зенит. Повече от три часа редник Чернев задържаше низамските взводове и стреляше все по водачите им. Към обед турската войска разбра, че защитниците на Елешница са шепа храбреци. И пристъпите зачестиха. Обградиха Палагиини скали. Стефчо изстреля всичките си патрони и се смрази, като видя празния магазин на оръжието си. После щракна затвора и извади щика и го сложи на пушката. Една група се откъсна от вражите кордони и се приближи на 50, на 30, на 20 метра… Смъртта се качваше по възвишението.
И тогава стана нещо и страшно, и велико. Стефан Чернев скочи прав и аз помислих, че се предава. Враговете не го застреляха, защото някой извика да го хванат жив. Ето ги – дългите турски ножове бяха вече наблизо. Смъртта наближаваше все повече. Мигове, в които една българска майка щеше да осиротее, а сърцето на Янка-Енка щеше да остане завинаги празно като гроб. Но Стефан не се предаде. Той зае стойка за бой, както някога на плаца.
Турските войници се спряха озадачени на няколко метра от него. Три-четири дълги ножа се спуснаха изведнъж – да го намушкат. Но смелият български войник излезе на пътеката, пристъпи с левия крак, направи две стъпки – прониза първия, извърна се и повали втория с приклад, изби третия нож, а четвъртият нападател побегна от страх- Той победи! Той победи! – тичах към мястото, падах, ставах и виках аз. Моите викове стъписаха втората атака. Но това беше само за няколко мига. Друга вража група тръгна с дългите ножове. И отново нападнаха Стефан. Само скалите го защитаваха отзад. Започна свиреп ръкопашен бой. Редникът изби няколко дълги ножа, завъртя се, червеният приклад блесна и се чу тъп удар, извърна се и остро пронизване се смеси с потресаващ вик и вражеският офицер политна назад, издърпа се до скалите, пренесе атаката по пътеката и сякаш неговият щик повлече цялата маса нататък… Онова, което бях видял на казармения плац, беше нищо спрямо това, което сега гледах – Стефан удряше, мушкаше и ръгаше, сякаш си казваше: „За мама, за Енка, за чановете, за Перелик, за неродения ми син, за цялата българска земя”. Свирепият ръкопашен бой стана жесток. Всяка кратка секунда носеше нечия смърт. В един миг всички дълги ножове се спуснаха наведнъж към самотния български войник и го пронизаха едновременно от няколко страни. Главата му клюмна наляво, отправяйки сякаш последен поглед към Родопите. И тогава се случи още нещо, което размъти моя мозък докрай.
От крайната къщица се мярна една сянка и от там излезе стара жена, която без страх тръгна към насочените дула – с брадва и колче в ръка.. После разбрах името й – баба Вела. Като наближи потъналото в кърви мъртво тяло на Чернев, зарида, зави, та сърцето ми се разкъса:
– Кой си ти, сине? – зарида задавено баба Вела. – Кой си ти, дето ни защити? Сега ти си мой син, синкоооо, синееее!
А един вражи войник я ритна и плачещата възрастна жена падна назад. Но не се отдръпна, а смело издърпа шинела на Стефан Чернев, нагласи тялото и взе да го изтегля. Друг низамин я дръпна назад и я удари с приклад. Тя обаче сякаш не усещаше нито болката, нито кръвта по лицето си. Взе брадвата и заби колчето до трупа на Стефан Чернев. После се изправи, раздърпана, и окървавена. Стегна черната си забрадка и рече:
– Това е моят нишан! След време на това място ще има паметник!
Може би щяха да я застрелят, но от север хрясна оръдие и целият небосвод светна. Идеше нашият полк. Врагът беше разкрит, Елешница беше спасена. Под командването на генерал Ковачев българската войска донесе тук Свободата.“

Никола Гигов

Отговори